Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Добрутро, Том.

— Господин Милър, откога служите в екипажа на лодката за скариди на Тим О'Нийл?

— Вече къмто три години.

— Отговорете ми моля ви по кое време изгря луната в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври?

— Ами тя намаляваше и изгря чак след като хвърлихме котва в Баркли.

— Разбирам. Значи, когато онази нощ сте видели малката лодка край Баркли Коув, не е имало луна. Сигурно е било много тъмно.

— Да, тъмно беше. Е, светеха там разни звезди. Но, да, доста тъмно беше.

— Бихте ли казали на съда с какво беше облечена госпожица Кларк, когато онази нощ е минала покрай вас с лодката си?

— Е, не бяхме достатъчно близо, за да видим с какво е облечена.

— Така ли? Значи не сте били достатъчно близо, за да видите дрехите ѝ — и Том погледна съдебните заседатели, когато изрече това. — Добре, колко далеч бяхте?

— Мисля, че бяхме най-малкото на петдесетина и повече метра.

— Петдесет метра — Том отново погледна съдебните заседатели. — Доста далечко, за да различите малка лодка в тъмното. Кажете ми, господин Милър, какви особености, какви черти на онова лице в лодката ви накараха да сте толкова сигурен, че е била госпожица Кларк?

— Ами, както казах, почти всеки в града познава лодката ѝ, как изглежда отблизо и отдалеч. Знаем формата на лодката и как изглежда тя самата, когато седи на руля, една такава висока и слаба. Много особен силует.

— Особен силует. Значи, всеки със същия вид, всяко лице, което е високо и слабо, в такъв тип лодка щеше да изглежда като госпожица Кларк. Вярно ли е?

— Предполагам, че и някой друг би могъл да изглежда като нея, но ние наистина познаваме лодките и собствениците им, знаете ли, след като през цялото време сме в морето.

— Но, господин Милър, може ли да ви напомня, че това е дело за убийство. То е достатъчно сериозно и в такива случаи трябва да сме сигурни. Не можем да се позоваваме на форми и силуети, забелязани от петдесет метра в тъмното. Затова, моля ви, можете ли да кажете на съда, че сте сигурен, че лицето, което сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, е била госпожица Кларк?

— Ами, не, не мога да съм съвсем сигурен. Никога не съм казвал, че съм съвсем сигурен, че е тя. Обаче съм доста…

— Това е всичко, господин Милър. Благодаря ви.

Съдия Симс се обади.

— Да пренасоча ли свидетеля, Ерик?

— Хол, ти свидетелства, че си виждал и разпознавал госпожица Кларк в лодката ѝ поне от три години. Кажи ми случвало ли ти се е да видиш госпожица Кларк в лодката ѝ от разстояние, а после, когато се приближиш, да откриеш, че това изобщо не е била госпожица Кларк. Случвало ли ти се е подобно нещо?

— Никога.

— Нито веднъж в продължение на три години?

— Нито веднъж в продължение на три години.

— Ваша чест, обвинението няма повече въпроси.

Съдия Симс влезе в съдебната зала и кимна към масата на защитата.

— Господин Милтън, готови ли сте да призовете първия свидетел на защитата?

— Готов съм, Ваша чест.

— Давайте.

След като свидетелят се закле и седна, Том се обърна към него.

— Моля кажете ни името си и с какво се занимавате в Баркли Коув.

Кая вдигна глава колкото да види ниската възрастна жена с побеляла коса с лилав оттенък, накъдрена на студено на ситни къдрици, която преди години все я питаше защо винаги идва в магазина сама. Може сега да ѝ се струваше по-ниска и с по-дребни къдрици, но изглеждаше забележително непроменена. Колкото и госпожа Сингълтъри да обичаше да си пъха носа в чуждите работи и да командори, все пак именно тя беше дала на Кая мрежестия коледен чорап със синята свирка вътре онази зима, след като Мама си отиде. Това ѝ беше цялата Коледа на Кая.

— Аз съм Сара Сингълтъри и съм продавачка в бакалията "Пигли Уигли" в Баркли Коув.

— Сара, вярно ли е, че от касата в "Пигли Уигли" виждаш спирката на автобусите на "Трейлуейс"?

— Да, виждам я ясно.

— А видя ли на двайсет и осми октомври миналата година ответницата госпожица Катрин Кларк да чака на спирката в два и половина следобед?

— Да, видях госпожица Кларк да стои там.

При тези думи Сара хвърли поглед към Кая и си спомни за малкото момиченце, което дълги години е идвало да пазарува босоного. Никой никога нямаше да разбере, но преди Кая да се научи да брои, Сара даваше на детето по някоя дребна пара в повече — от собственото си портмоне, за да ѝ излезе касата. Разбира се, Кая боравеше с много малки суми, така че Сара ѝ даваше само монети от по няколко цента, но сигурно и това ѝ беше в помощ.