Джулиет Мийд - Близки непознати

— Маги — в гласа му прозвучаха шеговити нотки. — Всичко е много просто. Ти се опитваш да го направиш сложно, а то съвсем не е. Ако изпитваш желание да спиш с мен, тогава, за бога, хайде да се качим горе и да го направим. Не съм на осемнайсет години, не мога да седя възбуден два часа. Ако не желаеш да спиш с мен, тогава, Господ да те благослови, иди си вкъщи или легни да спиш тук, на дивана. Или аз ще легна на дивана, а ти спи в леглото ми. Ако желаеш, а само Бог знае колко се надявам да е така, тогава ела с мен горе и после няма да говорим нито за Оливър, нито за брака. Ще си говорим за теб, за мен или въобще няма да приказваме. В този момент искам точно това, Маги. Нищо повече.

Маги бе сигурна, че Едуард е искрен и казва точно онова, което изпитва. Тя си даваше сметка и какво желае — да се хвърли в обятията му, без да мисли за последствията. Имаше миг, когато доброволно би литнала нагоре по стълбата, но той мина, а заедно с него и всякакво извинение за необмисленост на действието й. Вече говориха твърде много, прекалено дълго анализираха. Ако се качеше с него сега, трябваше рационално да оправдае постъпката си. А разгорещени рационални спорове не са подходяща компания в леглото.

— Едуард, мисля, че е по-добре да си вървя. Чувствам се поласкана наистина и те намирам много привлекателен. Но струва ми се, че съм пияна и май не би трябвало да го правя, след като въобще не знам какво ще мисля утре за станалото. Ти си най-добрият ми приятел тук, а може би и въобще. Не съм сигурна, ако легна с теб, дали после ще мога да се държа така, сякаш нищо не се е случило, не знам какво ще изпитвам към теб, какво ще мисля за себе си и за Оливър. Съжалявам.

— Не съжалявай. Сега да видим как да се придвижим до Бокхемптън.

— Мога да карам, Еди, само на километър и половина е…

— Не, ще те закарам с твоята кола. Може да не съм достатъчно джентълмен, понеже се опитвам да съблазня жената на мой приятел, но все пак няма да ти позволя да караш до къщи полупияна. Винаги съм признавал двойните стандарти. Ще те откарам и ще се прибера пеша. Ще ми се отрази добре. Така ще се поохладя. По-ефикасно е, отколкото да взема душ.

Едуард откара Маги до дома й в пълно мълчание. На вратата тя обви лицето му с ръце и го целуна нежно.

— Едуард, всичко ще бъде наред, нали? Нали не съсипах всичко?

— Разбира се, че не си, скъпа. Мисля, че никога не би могла да съсипеш каквото и да било.

Той тръгна по пътя, вдигна яката си, тъй като му стана хладно и си заподсвирква весело, докато Маги затвори вратата. После видя как лампата в спалнята й светна. Тогава спря и забави крачка. Идеята набързо да се люби с Маги не му се нравеше особено. А обстоятелството, че тъкмо това можеше да се случи тази вечер здравата го разтърси, макар да се постара да го скрие от нея. Беше й казал, че каквото и да стане между тях, няма да навреди на приятелството им, но изобщо не беше уверен в твърденията си. Отдавна бе признал пред себе си, че чувствата му към Маги се задълбочават, но сега беше съвсем различно. Или желаеше много повече отколкото да преспи една нощ с Маги, или би трябвало да се задоволи със значително по-малко.

Докато Маги се събличаше, тя също се почувства смутена и разочарована, макар да изпита и облекчение. Струваше й се, че Едуард не я желае достатъчно, щом не я хвърли в леглото си, но от друга страна, си отдъхна, че нямаше да мисли за последствията. Смесените чувства я притесниха, но не я изненадаха. Маги винаги бе обвинявала себе си в нерешителност. Когато изгаси лампата и се сви в леглото, тя осъзна, че усеща нещо, което отдавна не бе изпитвала. Вълнение.

Много лесно е да теглиш дебела черта между безнравственост и добродетелност. Повечето пъти тази линия е едва забележима и тънка като драсване с молив. Всички изпитваме желание да осъдим изневярата, а онези от нас, които я порицават най-енергично, вероятно най-силно осъзнават колко близо са до нея. Затова изневярата се превръща в завладяваща мисъл. Много от нас не могат да кажат със сигурност от коя страна на линията ще се окажат.

Следващата сутрин, опитвайки се да не мисли за Едуард, Маги се зае със задачата да подготви къщата за семейство Макарти. Двамата с Оливър не можеха да се надяват, че каквото и да направят, Бокхемптън „ще светне“. Те нямаха нито време, нито пари, за каквато и да е сериозна работа по къщата, освен това Маги обичаше индивидуалните й особености и несъвършенства. Нямаха възможност да сменят мебелите, когато я наследиха от чичо Лио, а и много от стаите направо крещяха за нова боя. Можеха да си крещят колкото си искат, мислеше си мрачно Маги, защото нямаше да я получат. Но имаше други неща, с които бяха свикнали толкова, че вече не ги забелязваха — липсващи крушки, вратата на една от баните нямаше дръжка, ключът от задния вход бе изгубен отдавна, вероятно бе захвърлен на боклука от Лили. Първата задача на Маги беше да направи списък с нещата, които трябваше да се свършат. Тя очерта три колони и над тях написа „Маги“, „Оливър“ и „Други“. Когато започна да попълва задачите под съответното име, списъкът излезе извънредно зле балансиран. На Оливър се падаше едно-единствено задължение — да подреди кабинета, листовете и папките си. Маги трябваше да се нагърби с около петнайсет задачи, свързани главно с подреждането на багажа, почистването и осъществяването на такива хубави идеи като свежи цветя и бутилка шампанско за семейство Макарти. Но всичко това бледнееше в сравнение с изброените под „Други“. Тази неопределена личност трябваше да оплеви градината, да окоси поляната, да натори розите, да свали пердетата, да ги изпере и отново да ги закачи, да закара колите на сервиз, да лъсне печката, да лакира паркета, да провери бойлера, да викне хора да почистят килимите, както и цялата къща… Докато Маги гледаше списъка, започна да съжалява, че въобще е предложила размяната на къщите. Оставащите й пет седмици щяха да минат в непосилен труд по оправянето на къщата. Маги се предаде пред истината. Чудотворното „Други“ — екип от работници, които биха могли да съперничат на феите, нямаше да се материализира. Не й оставаше нищо друго, освен отново да прегледа списъка и да разпредели задачите между хората, на чиято помощ можеше да разчита — Лия, Джоун Мейсън, която й помагаше с готвенето и чистенето, господин Гордън, градинарят, когото викаха от време на време за по няколко часа и самата Маги. Тя знаеше, че Ол щеше да изпадне в ужас, ако го помолеше да направи нещо практично, но все пак му прехвърли задачата да се оправи с кучетата.