Джулиет Мийд - Близки непознати

— Ела в студиото да пийнем по чашка преди лягане, Маги. — Задържа отворена вратата. — Комарите ще ни изядат, ако останем навън, остана ми малко бърбън. Ти да не си помислила, че съм изпил всичко?

Маги се настани на дивана пред камината и огледа стаята с възхищение.

— Кристи наистина има много добър вкус. — Почувства, че заради Гейб можеше да признае нещо на Кристи. Дори заради Оливър. Чувстваше се великодушна. Може би поради някакво химическо съединение в кръвта й.

— Да, винаги е имала прекрасен вкус. Освен за мъже. — Той се засмя.

— Ти съвсем не си лош, Гейб. А и трябва да призная, че едно време онова, което видях у Оливър, ме накара да помисля, че той е мъжът за мен.

— Смяташ ли, че с Оливър си приличаме?

— Абсолютно. — Маги се усмихна и се наведе напред, за да остави чашата си върху масичката. — Абсолютно по нищо. — Двамата се заляха от смях като ученици, които си разказват първите неприлични вицове. — Всъщност не е съвсем вярно. И двамата ме разсмивате. Предполагам, че и двамата сте хубави мъже.

— Предполагаш значи? Искам да ти кажа, че в Уортън бях избран за най-хубавия първокурсник. Една колежка дори се закани да се самоубие, ако не я изведа.

— Сериозно? Никой не го е правил заради мен в Бристол.

— Да не би да се шегуваш? Изненадан съм. Ако това беше в приличен, в истински американски колеж, заради теб немалко момчета щяха да се самоубият. — Той трепна. — По дяволите, звучи ужасно, нали? Исках само да ти направя комплимент.

— Благодаря, Гейб, оцених комплимента ти.

— Харесваш ми, Маги, наистина си хубава. — Гейб я изгледа с открито възхищение, а Маги се размърда на дивана от неудобство. Не че той я плашеше, но от дълго време вече се намираше в положение, в което не знаеше каква роля да играе, да не говорим как да я играе.

— Да не би да се чувстваш неудобно?

— Не, в никакъв случай! — Маги отговори прекалено бързо. — Много ми е удобно, дори съм чудесно. — Тя взе списание от масичката, на чиято корица имаше снимка от Колорадо.

— Ходил ли си някога в Колорадо, Гейб?

— Не. — Той продължаваше да я гледа с възхищение.

— Наистина? Много странно. Мислех, че американците пътуват непрекъснато… — Опитваше се да поддържа непринудения разговор, но гласът й стана писклив. Гейб започна да се усмихва. — Всъщност къде си ходил? — изчурулика Маги.

— Тук и там. На юг, на север, по Западното крайбрежие.

— Сигурно е прекрасно. Бих искала да видя Сан Франциско.

— Мога да те заведа, преди да си тръгнеш. — Той се отпусна на стола до нея, като продължаваше да я гледа в лицето. Без да иска Маги го сравни с Оливър. Гейб имаше широки рамене, беше едър и не притежаваше недодяланата елегантност на Оливър. Беше мускулест и сто процента солиден. Не го сравни с Едуард. Винаги й се струваше, че Едуард е по-едър от другите мъже.

— Звучи много… приятно. Но знам колко си зает.

— Не е вярно. Винаги мога да направя каквото поискам.

— Ще видим какво ще стане. Наистина е срамота, че няма да разгледам повече места в Щатите, докато съм тук. Смятам да отскоча до Чарлстън.

— Знаеш ли колко жители на Чарлстън са нужни, за да сменят една електрическа крушка?

— Не, колко? — попита Маги.

— Трима. Един сменя крушката, вторият прави коктейлите, а третият твърди колко по-хубава е била старата… — Ухили й се. — Чарлстън е град на носталгията.

— Много бих желала да го видя.

— В такъв случай наистина мога да ти бъда полезен. Не е далеч. Много добре го познавам. За мен ще бъде удоволствие да те разведа. Има едно чудесно романтично ресторантче „Двете пресечки“.

— Ужасно мило от твоя страна, Гейб — изрече Маги сериозно и искрено, — но наистина не мога да си позволя подобно пътуване. Мислех да взема децата, да преспим в мотел.

— Каня те като моя гостенка.

— Разбирам. Хм. Много изкушаващо. — Маги погледна часовника си сякаш случайно. — Боже мой! Колко е късно! — Изрече думите, преди да измисли нещо по-оригинално. Гейб се засмя и й се закани с глава.

— Скъпа Маги, голям часовник с трийсетсантиметров циферблат виси точно пред очите ти. И двамата знаем колко е часът.

— Да, така е, просто не искам да направя нещо необмислено.

— Аз също. Така ли се чувстваш?

— Не…

— Трябва да ти кажа, че аз напълно се контролирам. Затова не се тревожи. — Маги не изглеждаше убедена, но отново се отпусна на дивана.

— Маги, знаеш ли какво си мисля? — Бе свел очи малко надолу и тя имаше усещането, че изпод ресниците очите му бяха приковани върху гърдите й.