Сергей Минаев - Духless

— Вова, недей да се дръвчиш. — Щом чу познатия и популярен до ден-днешен в този град бандитски израз, Вова леко се спихна. — Няма нужда да доказвам нищо. Ако дам нужния импулс на тази информация, твоят „Импулс“ веднага ще те предаде. Хубав каламбур се получи, нали Вова?

— Аха. Смешен е. — Вова продължаваше да се перчи, но се усещаше, че не разбира напълно накъде бия.

— Това е положението, скъпи мой. След като в замяна на известна информация им потвърдят сумите от миналогодишните бюджети за тази година, те много бързо ще те изпортят. Ще открият при себе си някой служител, който е отмъквал пари в комбина с теб, и фиктивно ще го уволнят. А дори може и да не е фиктивно. Ще кажат, че те не са били в течение и че не са виждали нищо друго, освен парите, които им се полагат. И ще те предадат, миличък. Въпреки съвместните ви гуляи, ебане, фамилиарничене и дори може би содомия. За това не съм много сигурен. И толкова по въпроса. Служба за вътрешна сигурност. Чувал ли си за такова нещо? Доказателствата са налице, „Стани, съдът влиза!“ и пристъп на наследствените страхове на предците ти. Схващаш ли?

— Схващам…

Вова мислеше. И доста дълго изчисляваше моите и своите възможности. Целият процес на размисъл се отразяваше в бръчките на челото му и потрепването на скулите му. На Вова никак не му се щеше да даде петнадесет хиляди. А още по-малко му се искаше да изхвърчи от коженото кресло на директорския филиал и да седне върху кожения член на нашата икономическа полиция. Вова мисли толкова дълго, че успя да изпуши една цигара, да доизяде кюфтетата си и да поръча кафе. И най-после процеди:

— В момента нямам петнадесет хиляди. Имам тези три и още пет. Е, все ще намеря още две назаем… — Вова започна да върти очи, чудейки се откъде да намери пари. И най-после беше осъзнал, че се е накиснал. — Значи ще ти дължа още пет. Нямам други варианти. — Гласът му звучеше изненадващо твърдо.

И аз разбрах, че това е краят. Не чак толкова трагичен, колкото очаквах, но все пак това беше краят. И някъде дълбоко в душата ми трептеше пълната яснота, че Гулякин не се прекърши, не се разсополиви и не започна да нарежда през плач. Не си спомни за бременната си жена или за болната си майка. И просто прие условията ми. А освен това разбрах, че вече наистина трябваше да престана с тази гавра. И аз му казах:

— Добре, Вова, да забравим това.

— В какъв… смисъл?

— В смисъл, че не искам нищо от теб. Никакви пари. Сега просто ще знаеш, че има един човек, на когото си длъжник. Но не дължиш пари, а отношение, разбираш ли? Е, или с известна сума пари, която по-късно може да бъде трансформирана в еквивалентна услуга или отношения, ако така ти е по-ясно. Тъй че край на тази тема.

Вова мълчеше и гледаше с недоумение някъде в точката на третото ми око.

— Само че, мръснико, ако още веднъж по време на годишното събрание сравниш бонусите или бюджетите на московския филиал с тези на питерския или например започнеш да намекваш в кулоарите на ръководството от кого какво и в полза на кого може да се отреже… — Вова гледаше въпросително. — Да, да, Вова, Наташа от Ростов още преди една година те наклепа пред мен. Преди спях с нея и тъй нататък. И тя ми разказа как на пияна глава си се фукал, че ще лишиш московчани от бюджет в полза на регионите чрез Гаридо. Ти говориш добър френски, нали, Вова? Тъй че не бива да правиш всички тези неща, за които си споменал, о’кей? Тогава ще те накисна за пет секунди.

— Не разбрах. Значи искаш да кажеш, че сега няма да вземеш никакви пари от мен, така ли?

— Вова, носиш ли си диктофона? Искаш да ме спипаш с рушвет ли? Познавам тези ченгесарски номера.

— Не, не, какво говориш, просто… седим тук вече два часа, а пък ти сега…

Гулякин изпадна в пълен шок. Умът му не можеше да побере как един човек, който го беше стиснал за гърлото и говореше за такива астрономически, според него, суми, сега не иска НИЩО. А освен това не му беше ясно как ще действам по-нататък. Дали щях да го предам? И не разбираше защо изведнъж се отказах от парите. И много се страхуваше. А най-важното бе, че Вова беше много ядосан. Беше ядосан, защото случилото се изобщо не се вписваше в неговата обичайна схема за човешките отношения. Бяха го спипали — той бе предложил пари — парите не бяха достатъчно — другата страна беше настояла на своето — и накрая не беше взела нищо. Той изпитваше ужас от неизвестността и злоба от невъзможността да влияе на хода на събитията и да прогнозира развитието им. А пък аз на свой ред седях и си мислех, че съм пълен идиот. Че от магаре не може да стане кон, че крушата не пада по-далеч от дървото и т.н. И че никой вече не можеше да се промени. И че Вова нямаше да си направи никакъв извод, че трябва да печели парите си с труд, а не да ги краде. Той щеше да продължи да краде, само че много по-внимателно и може би в по-малки размери. И единственото, което постигнах с този свой спектакъл, беше страхът. И аз се успокоявах с това, че с него не можеше да се действа по друг начин. Такива хора не можеха да бъдат предани и да се чувстват задължени. Те можеха да бъдат задължени и унижени единствено чрез страха. А освен това те бяха много злопаметни и щяха да ти точат ножа си чак до смъртта ти. И в този случай най-важното бе да не стоиш с гръб към вратата…