Сергей Минаев - Духless

— И на това място в мен се поражда един въпрос. Защо нашият дистрибутор „Импулс“, чиито обороти са само с десет процента по-високи от тези на „Тръст-М“, който провежда рекламни акции в търговски пунктове със същия формат, получава за миналата година бюджет от седемдесет и пет хиляди и още десет хиляди за тази година съгласно „промоушън-плана за новите продукти“, както е написано в твоя отчет? Само той ли промоцира нови продукти? Другите дистрибутори не работят ли с новите партиди? А в Москва пристигна един документ, който гласи, че бюджетът за популяризирането на новите продукти се разпределя равномерно между играчите на пазара. И как се получи тази шибанящина, а, Володя?

Този път аз налях коняк.

— Ами, първо, „Импулс“ е най-добрият ни дистрибутор, а второ… — Вова старателно подбираше думите си, — второ…

— Второ, Вова, „Вектор“ е негова дъщерна фирма. — Информацията за това милостиво ми подхвърлиха представителите на „Тръст“, докато си говорехме насаме. — И по този начин се получават още петдесет хиляди, които са отишли в същата кошница. Вземам под внимание и факта, че отстъпката за твоите пиленца от „Импулс“ е с пет процента по-голяма отколкото на другите и шибанящината вече става много грозна. Я ми кажи, ти по равно ли си подели петдесетте хиляди с тях или като честен човек се ограничи само с десет процента? Пий, Вова, пий, изветрява — обобщих аз по ленински и го погледнах с присвити очи.

Най-интересното в тази ситуация беше реакцията на Вова на моите думи. Очаквах, че след като получи този шут в гъза, този здраво споен (няма как се нарече другояче) стопанин, който си мислеше, че е преебал всички със селяндурската си хитрост, ще започне да се разпада още на масата. Но не, не стана нищо подобно. Той не кършеше ръце, не мачкаше книжната салфетка, не се изчерви и не пребледня. Може би само юнашката руменина на бузите му леко избледня. Вероятно дългогодишният опит от общуването на родителите на Вова с органите на Оперативното бюро за борба със стопанските престъпления в съветското минало се предаваше с майчиното мляко. Самообладанието му беше почти желязно, на което можеше само да му се завижда. Цялата тази сцена започваше да ми става все по-интересна. Аз наистина се чувствах като ревизора от Москва в невероятния филм „Кодекс на безчестието“ в изпълнението на Вячеслав Тихонов, който пристига да проверява провинциалистите Куральов и Шчербаков. В мен се породи ловджийски хъс (всъщност въпросните триста грама коняк си казаха думата), желание да задавам най-парливите въпроси (заради вродената си жлъчност) и алчно очакване на развръзката, в която аз би трябвало (както се полага) да изрека с добре поставен глас: „Не пия, не пуша, не се интересувам от жени. И не страдам от прекаран инфаркт“. Само че за съжаление не бяхме в Цюрих. Пък и мащабите на разхищението (а следователно и размерът на предполагаемия рушвет) бяха твърде дребни.

В това време Володя изпи старателно коняка си, замези си с лимон и извади пакет цигари. Цялата красота на тази драматична пауза и на излизането от нея малко се наруши от опита му да си запали цигарата. Той завъртя няколко пъти колелцето на запалката „Крикет“ (в този момент си помислих, че дори ако беше партиен банкер в Цюрих, пак нямаше да си купи „Дюпон“), изруга и помоли сервитьора да му донесе кибрит. След като запали цигарата си, ме погледна проникновено, наклони леко глава встрани и отвърна:

— Виж какво. Общо взето получи се пълна тъпотия… Веднага разбрах, че си се сетил. Пък и, честно казано, нямах никакво желание да потулвам тая работа. — Аха, значи още не си се научил, помислих си аз. — Просто си казах, че ти ще дойдеш, двамата ще седнем, ще изпием по една чаша и аз ще ти обясня всичко. А пък ти още от вратата подхвана тези срещи с дистрибуторите. Общо взето получи се конфуз…

— Направо ужасен конфуз, Вова. Дори не зная как стана така — зевзечех се аз.

— Ето какво искам да ти кажа… Всички сме в един кюп. И вършим една и съща работа, нали? Свестните хора трябва да си помагат взаимно, нали така? Днес един има проблеми, утре — друг, нали разбираш. Който няма грях, нека пръв ме замери с чаша! — На това място Вова се изкиска гадничко. — В нашата работа не може по друг начин, съгласи се, че тук нормалните хора са много малко?!

— Да, Вова, съгласен съм. Това не е обкръжение, а направо някакво сборище от мошеници и изроди. И всеки напира да те наебе, нали, Вова?

— Точно така, точно така. — Вова закима в знак на съгласие, усещайки, че разговорът върви по неговия сценарий. — Общо взето трябва да ти кажа следното… Искаш ли да изпием по още едно? Най-важното е на всички да им е интересно. И всички да се чувстват добре. А нормалните и разумни мъже да не се изгубват в живота, съгласен ли си? — Усещах, че Володя най-после ще пусне в действие основните си козове. — Е, хайде да пием за нас. За нормалните мъже.