Сергей Минаев - Духless

С тези думи Вова вдигна от масата кожената папка с менюто и под нея се разкри спретнат бял плик с логото на нашата компания. Интересно кога ли го беше сложил там? Когато ми разказваше за родителите си или по време на моята реч за дистрибуторите? Вова гледа плика в течение на няколко секунди и го премести към средата на масата така, че все пак по-голямата част от него да е в моята половина. Известно време ние стояхме с чаши в ръце и гледахме плика. Върху лицето на Вова се изписа цялата седемдесетгодишна печал на тежките трудови делници на работниците от съветската търговия. Сигурно точно така беше седял и бащата или майката на Вова пред светлия поглед на бореца с разхищенията на социалистическата собственост. Когато страхът пулсираше в долната част на стомаха, от лявата или от дясната страна на слабините. Като на това отгоре от лявата страна беше премесен с очакването за щастлив финал, когато можеше още известно време (до преминаването на корумпирания служител на икономическата милиция на друга длъжност) да продължи прекрасното си съществуване. И в лявата част на слабините кръвта пулсираше с думите: „Берьозка“, „Розенлев“, месомелачка „Мулинекс“, кожено палто, килим на стената и тухли на вилата. А от дясната страна удряше като с олово: „свидетели“, „рушвет“, „разхищение на социалистическата собственост“, „конфискация“, „съдът осъжда“ — звуци, които постепенно отстъпваха място на тракането на колелата на влака, устремен към северните райони на необятната ни родина.

Изпих тази тягостна за Володя пауза до последната капка, след което взех плика от масата. Вова моментално гаврътна коняка си. Тогава аз оставих чашата си на масата и започнах да разглеждам съдържанието на плика. В него имаше три хиляди долара. Вдигнах очи към Вова и прочетох по лицето му: „Малко ли са?“ Оставих плика на масата и попитах:

— А днес ще идем ли на сауна? С водка и с местни момичета, както се полага. А?

— Обиждаш ме, шефе, всичко е готово. Дори може да се каже, че момичетата вече рият с копита. — Най-после Вова навлезе в обичайното за себе си фамилиарно русло.

— Като гледам, май знаеш как да посрещаш гости в Северната столица, а, Вова?

— Е, имам известен опит. — Той разпери самодоволно ръце и по бузите му отново изби юнашка руменина.

— Имам само един въпрос, уважаеми. Как изчисли моята лепта от три хиляди долара? Трябва ли да разбирам, че ти си отмъкнал тридесет хиляди и ми даваш десет процента?

— Ама, малко ли са? — Вова присви очи и заприлича на монголец. Все пак у този човек алчността доминираше над страха, отбелязах аз.

— Вова, не се ебавай. И не се самозабравяй. Не разговаряш с катаджия или с ортаците си дистрибутори. Пликът е на масата, а не в джоба ми. Или вече си толкова пиян, че не виждаш?

Най-после в очите на Вова се появи уплаха. Той гледаше ту към мен, ту към плика. И не можеше да разбере какво ще стане по-нататък.

— Тези три хиляди не ми стигат дори за нов костюм. Освен да отида петнадесетина пъти на ресторант. Или си мислиш, че по веднъж месечно ще седя в ресторанта и ще си спомням на кого дължа днешното си ризото? Естествено, бих могъл да отскоча до Париж и да профукам всичко наведнъж, само че ще ми се наложи да добавя нещо и от моя джоб. Това е положението, Вова.

— Кажи колко искаш? — Вова преглътна. — Кажи си направо.

— Искам… — Въртях замислено цигара в ръцете си и гледах сервитьорката, която беше застанала до бара. Беше облечена с плътно прилепнало по тялото й поло, което подчертаваше големите й гърди. Червеното петно ми изглеждаше като своеобразен център на заведението, около който в центробежен поток се въртяха подноси, гости, касови бележки, ние с Вова, белият плик и прочее. Мислех си, че нямаше да е зле да се запозная с нея. А освен това си мислех, че беше време да сложа край на този цирк. — Искам петнадесет, Вова. Петнадесет хиляди долара. Според мен, ти си отмъкнал тридесет хиляди. И ще ми заделиш половината. Това е справедливо. Така си мисля.

Вова дълго ме пронизва със свинските си очички, а след това, без да отваря уста, процеди на срички:

— Не можеш да докажеш нищо.

— Аз ли? Веднага ще го докажа! — Щракнах с пръсти и се разсмях с цяло гърло.

— Това е пълна тъпня. Най-много да ме лишат от премия. Защото не съм знаел, че „Вектор“ е тяхна дъщерна фирма. А пък разпределението на бюджетите е неравномерно, защото е станало недоразумение и не сме преценили правилно пазарната ситуация.

От злоба и от коняка очите на събеседника ми лека-полека кръвясваха. А освен това ми се струваше, че рие с обувка паркета под масата. При всички случаи това напълно съответстваше на ситуацията.