Сергей Минаев - Духless

Всичко започна тук, в Москва. Стоях си с моя познат Тимур — един от онези приятели, които всички по навик наричат приятели, макар че те, разбира се, не са ти никакви приятели, а просто хора, на които се обаждаш, когато вечер нямаш какво да правиш и искаш да ти направят компания на чашка, за да профукаш поредните две стотачки в някоя кръчма.

Двамата седяхме във „Vogue Cafe“, където (както е известно сред московските баровци) имаше лоша кухня, проблеми с паркирането, нагъл персонал и непрекъсната блъсканица на бара. Въпреки всички гадости, казани за този ресторант, той продължаваше да е едно от най-популярните московски заведения. Очевидно заради това, че когато стояха тук, баровците изпитваха някакъв особен, сходен на мазохизма кеф, щом търпяха всички тези ужасии, които безусловно можеха да се сравнят само с условията в нацистки концлагер. В моментите, когато поредният московски баровец на име Мигел или Дан, жестикулирайки отчаяно, ти разказваше поредната история за това колко „просташки са се държали“ с него във „Vogue“, а на всичкото отгоре, след като той дръзнал да сложи сервитьора на мястото му, нарочно се опитали „да го отровят с някакво менте“ и в същото време сравняваше този ресторант с „онзи… абе, нали се сещаш… концлагера… как беше… май че Моратау“, разбираш, че първо, този малоумник, който в училище не е успял да запомни Дахау, не е никакъв Мигел или Дан, а Миша или Денис и че също така е измислил тази история или я е щипнал от страниците на някое скапано списание, както и идиотското си име, което повече прилича на прякор. А освен това разбираш (и в този момент се изпълваш с благоговение чак до петите, както се е изпълвал с благоговение туземецът при вида на корабите на испанските конквистадори, пристигнали да му гепят златото) — та разбираш колко велик е всъщност ресторантьорът Аркадий Новиков, построил империя от заведения за такива хора.

И тъй, ние си седяхме във „Vogue“. И двамата бяхме доста пияни. Аз току-що бях споделил с Тимур идеята си някой да построи мръсна пивница, в която да сервират разредена бира и стогодишни чирози и където отвратително да смърди на засъхнала повръщня и на разлят по пода алкохол. И това да е нещо като възкресяване на центровете за прекарване на свободното време за възпитаници на техникумите и за шлосерите от район „Текстилници“ някъде през 1983 година. Идеята се състоеше в това, че ако този проект се реализираше от Аркаша, всички тези напуйчени шибаняци щяха да си запазват маси там една седмица предварително, за да плащат баснословни сметки за дисонанса между собствения си майбах и дебелата сервитьорка с мръсна престилка, която щеше да им сервира вмирисани кренвирши.