Сергей Минаев - Духless

За разлика от топмениджърите, към които по недоразумение принадлежах и на които във вид на привилегия им бе позволено да пушат в собствените си кабинети. С това компанията вероятно подчертаваше, че й е все едно от какво и с какъв цвят на лицето ще пукнат. Във вас са вложени толкова корпоративни пари, че ръководството на компанията не само няма да се появи на погребението ви, а дори ще се прекръсти три пъти по повод на вашата кончина. Такъв е животът. През по-голямата част от него драпаш в стремежа си да заемеш място под слънцето, а когато достигаш желаното, често предаваш богу дух, без да си успял да се насладиш на първите му лъчи.

Като пообръгнал в корпоративния етикет булдог своевременно се обадих в девет часа сутринта на секретарката си, за да съобщи на всички за митичната ми сутрешна среща, отидох си до вкъщи, за да се преоблека, капнах си „Визин“ в очите и тръгнах към службата. До офиса стигнах в единадесет без десет.

И ето, че излязох от асансьора на осмия етаж и отворих вратата на офиса, излъчвайки флуидите на вечните ценности като точност, служебно усърдие, началническа мъдрост и грижа за интересите на корпорацията.

До входа се намираше ресепшънът. С цели три секретарки. Поздравих ги. И трите едновременно вдигнаха глави от книжките си с формат покетбук и ми казаха: „Добро утро“. Мониторите на компютрите практически скриваха лицата им. Човек можеше да види кой седи зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки седят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това съвременно фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трещящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност.

Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но, първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. Така си живееше нашият секретариат с години. Половината перманентно бяха в майчинство, другата половина (която временно сменяше първата) бяха на изпитателен срок (очевидно, безсрочен) и всички те бяха защитени от Кодекса на труда като от Службата за защита на трудещите си. Железобетонно.

Тръгнах към кабинета си и в този момент едната от секретарките заговори от мястото си:

— Почакайте малко, донесоха един плик за вас.

— Откъде? — попитах.

— Бях си записала някъде. — Тя стана и започна разсеяно да рови из книжата на бюрото. Но моментално забрави какво търси и застина смутено.

— Ако го намерите, донесете ми го, о’кей?

Бях абсолютно сигурен, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, които застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се придвижват без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора. А когато отидеха да обядват или си тръгваха за вкъщи, те превключваха на режим „Улица“, който им позволяваше да възприемат информация, написана единствено в книгите с формат покетбук.

Влязох в кабинета си и моята секретарка тутакси скри прозореца на експлорера. Идиотка, като че ли не зная, че по цели месеци висиш в сайта damochka.ru в търсене на неземната любов или поне на най-елементарно чукане. Веднъж видях тайно ника й в „дамочка“ и в течение на половин ден я разигравах в тамошния форум, изпращах й по имейла снимката на един мачо, която взех от интернет, след това й определих среща в интернет-кафенето „Max“ на улица „Новокузнецка“ и се насладих на петте минути, през които тя, изчервявайки се и мънкайки, ме помоли да я пусна с половин час по-рано. Общо взето тогава здравата се покисках.