Сергей Минаев - Духless

Когато стоката пристигнала, тя трябвало да бъде реализирана, за да може камарата натъпкани с генномодифицирани грах и зеленчуци метални кутии да се превърнат в парични знаци. Реализирането на първата партида преминало толкова бързо и толкова успешно, че и пичът, и бандитите решили засега да не колят кокошката, която снася златни яйца, а да поспечелят малко кинти от търговията, пътьом да поодрусат от тъпите французи мангизите, които дават за реклама, а пък после да мислят какво ще правят. Но както във всяка руска приказка, и тук настъпил краят. След като на два пъти спипали фалшифицираните баланси и неубедителните отчети за рекламните разходи (и наистина, нима пейзажите около 150-те билбордове, пръснати из цяла Москва, биха могли да си приличат толкова много, сякаш едни и същи пет билборда са заснети от различни позиции) французите пристигнали лично в Москва. Тук те моментално се докопали до съответните органи, където обяснили, че инвестират стотици хиляди долари в Русия и могат да достигнат дори до милиони, но в страната има хора, които не са съвсем — нека се изразим така — честни, и възпират взаимоизгодния за нашите две държави бизнес. Съответните органи влезли в положението на французите и, ръководени от идеята за укрепване на руско-френските търговски връзки, на бърза ръка отсвирили от терена пича и бандитите му.

Така се създала кантората, в която аз работя на поста търговски директор.

С течение на времето малкият офис се превърнал в огромен гигант с неповратлива инфраструктура, с около двеста служители и с алкохолизиран директор (от руска страна) с отвратителен дъх и с навика да свиква всекидневни заседания в деветнадесет часа и две минути.

Продажбите вървяха доста успешно, а директорът лека-полека се готвеше за пенсия. Французите, които идваха на проверка, си прекарваха весело в клуб „Night Flight“ с руски проститутки. Низшият персонал бе низвергнат до състоянието на работници от експлоататорски предприятия за производство на маратонки в Индонезия, а топмениджърът, който имах честта да бъда, въведе диктатура на корпоративното робство, подквасена с ужаса на съветската министерска естетика, получаваше бесни пари и невероятни командировъчни и крадеше от бюджетите, както и доколкото може. Общо взето бизнесът бе изграден както се полага в такива случаи.

Нашият мил офис се намираше в един от първите бизнесцентрове в града. В „Riverside Towers“ — тази цитадела на корпоративния ужас. Вероятно според замисъла на създателите му неговото название трябваше да предизвиква у работещите в тази сграда асоциации с някакви ефирни дворци на брега на благословена река. Но лично у мен още от първия ми работен ден тя предизвикваше асоциации с ужасни готически замъци и божества на злото от романи фентъзи. През ранното зимно утро, когато навън все още не беше съвсем светло, прозорците на тухлените кули блестяха с восъчна светлина като оживяла илюстрация от книгите на Толкин.

Особено когато стоиш в девет часа сутринта на хълмчето, още преди да си влязъл на територията му, и виждаш как към кулите прииждат потоците хора и автомобили. Хората бързаха, опитвайки се да не закъснеят за работа, много от тях вървешком говореха по мобилните си и постепенно наквасваха недоспалите си мозъци с утринната суета на града. (Освен всичко друго, в наше време мобилните телефони изпълняват функцията и на допълнителен будилник. Ако първият те буди за работа, вторият ти съобщава, че тя вече е започнала.) Понякога въображението ми дорисуваше на гърба на леко прегърбените фигурки вързопи, превръщайки ги в крепостни роби, които всеки ден носят на господарите си оброк във вид на собственото си здраве, чувства и емоции. А най-важното и най-ужасното се състоеше в това, че те правеха всичко това по собствена воля и въпреки че нямаха никакви крепостни тапии, които да ги заробват.

Към десет часа сутринта на паркинга бавно се появяваха тежките автомобили от представителното производство на западногерманските концерни. От тях слизаха БОСОВЕТЕ, влизаха небрежно в офисите и пътьом мяткаха мълнии с очи, изпепелявайки закъснелите служители или онези, които пушат навън. Новият ден в „Riverside Mordors“ 2 2 Мордор — обиталището на Черния властелин, цитаделата на абсолютното зло в трилогията на Толкин „Властелинът на пръстените“. — Б.а. започваше…

Да, между другото, пушенето в офисите, на етажите и навън близо до входовете беше забранено. Първо, защото служителите, които пушат, работят по-малко (но в същото време не се уточнява дали ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА ТРУДА намалява). Второ, защото пушенето е източник на много болести (и вследствие на това на изплащането на множество болнични листове) като бронхит, белодробни заболявания и тъй нататък. Пушачът би могъл да умре и на погребението си да лежи в ковчега с ужасен сивкаво-зеленикав цвят на лицето (за разлика от розовобузестия си колега непушач, който скоропостижно е починал от преумора), с което щеше да наруши Инструкция номер 234 „За външния вид на служителя на компанията, който посещава корпоративни събития, мероприятия или други обществени места, където може да бъде пряко асоцииран с компанията“.