Сергей Минаев - Духless

— Вова, предлагам с това да завършим нашето събрание на работниците от съветската търговия, да приключим сметките и, както се казва, да се разделим до нови срещи. А пък остатъка да го допием.

Вова наля остатъците от коняка, опразни чашата си, без да ме изчака, и каза с малко дрезгав глас:

— Ти си гад. Или си мръсник. Не те разбирам. Не можем ли да се разберем по човешки, по руски? Само че ти първо искаш да изпиеш всичката ми кръвчица и да се погавриш с мен? Обичаш да се гавриш с хората, нали? А пък твоята Наташа…

— Тя не е моя.

— Няма значение. Тя каза за теб, че си бил пластмасов. Че не си от тоя свят. Че си странен, разбираш ли? Че май си ненормален. — Вова завъртя пръст до слепоочието си. — Но тук е прието да бъде така. Схващаш ли? Поколения хора живеят по този начин: ти на мен — аз на теб. И недей да правиш физиономии. Тук винаги е било така. Мойте родители са живели така, техните родители са живели така.

— Моите, Вова, не мойте. В руския език няма такава дума.

— Ето, виждаш ли. Ти просто не можеш да се държиш нормално.

— А какво значи да се държа нормално? — Разговорът започваше да ме напряга все повече и повече.

— С хората трябва да се държиш по човешки. Това е. И да не се правиш на интересен. Аз цял живот съм се държал с всички нормално. И когато си имах собствена сергия. И с бандитите, и с икономическата полиция, и с инспекцията по търговията. И никога не съм имал проблеми. И никога не съм се ебавал с никого. Но ти не можеш да се държиш като всички, нали? Задължително трябва да обидиш човека, да му го начукаш… — Представих си как го начуквам на Вова и започна да ми се повдига. — Честно казано, не съм очаквал друго. Още когато те видях първия път, веднага разбрах какъв си. Моля те, кажи ми, ти просто не искаш да живееш нормално или не можеш? Не искаш, нали? А защо?

Най-после не издържах:

— Защо ли? Ами защото, докато ти през деветдесет и пета година си продавал бира в павилиона, аз вече съм опознавал полулегалното движение на стоки през руската митница. Защото, когато ти всеки петък си хвърчал от работа на вилата, за да се натряскаш с татенцето си на чист въздух и други такива, аз съм ял деликатеси в „Птюч“ и съм се обличал като „Born Slippy“ от Underworld. Защото аз не мога да си позволя на задната седалка на колата ми да се търкаля книга с името „Командирът на батальона атакува“ или „Боецът от специалните части установява връзка“. С теб сме много различни, разбираш ли? Аз не гледам „Бригада“, не обичам руския рок и нямам компактдиска на Серьога от „Бавареца“. Аз чета Уелбек и Елис, гледам стари филми с Марлен Дитрих и пощурявам от италианските дизайнери. И похарчих първите пари, които спечелих, не за някое БМВ на четири години, както правят пичовете, а за да отида до Париж. И ти никога няма да разбереш това, защото живееш така, както са живели родителите ти и родителите на твоите родители. Най-важното е да имаш жена, да имаш деца и всичко да ти е като при хората. В неделя да ходиш на гости при съседите си, в понеделник да си гасиш махмурлука в службата, в събота да отиваш в някой голям магазин с цялото семейство и за цял ден все едно си в Лувъра. При ВАС е прието така. И аз никога няма да разбера и да приема това, както и шегите от предаването „Аншлаг“. А за да ме разбереш по-добре, ще ти го кажа направо: всичко това дори е извън границите на моите разбирания, както за теб е неразбираемо, че късите мъжки чорапи са смъртен грях.

— В такъв случай какво правиш тук? — изсъска той озлобено. — В тази страна половината народ е такъв. И НИЕ, както казваш ти, сме повече от ВАС.

— Аз ли какво правя тук? Аз живея тук, работя тук, любя жени тук, забавлявам се тук. А най-важното е, че много искам всичко тук да се промени. Да няма нужда да даваш пари на катаджията, да има хубави пътища, митничарите да не изсипват куфарите на пристигащите от Милано, чиновниците да не се асоциират с крадците, идването на пожарникаря в офиса да не означава „бутилка коняк и една стотачка в зелено“. Лицето на руската мода да бъде Том Форд, а не Зайцев, нашата музика да се асоциира не с Пугачова, а с „U2“, всички да се смеят в захлас не на шегите на Галкин и Коклюшкин, а на хумора на Монти Пайтън. И можеш да ми повярваш, че така всички ще се чувстват по-добре. Но на този етап си прекарвам времето с такива мошеници като теб, давам рушвети на доставчиците на търговската мрежа, каня на обед чиновници, ходя в „Галерия“, въпреки че искам да седя в „Costes“, гледам мача „Спартак“ — „Терек“, макар че с удоволствие бих гледал дербито „Интер“ — „Милан“. И не искам да заминавам никъде, искам всичко това да бъде тук, в Русия. Разбираш ли? Зная, че на по-голямата част от населението всичко това му е през кура и че си живее съвсем комфортно с онези персонажи, с онези явления и социални фактори, които аз не бих искал да виждам по никое време и на никаква географска ширина. Аз не ВИ викам да дойдете в моя свят, стойте си във вашия, само че не бива да примамвате там мен и хората като мен, а още по-малко да твърдите, че това е единствено вярната и създадена през вековете система на жизнено устройство. Аз не искам да живея в свят, където всичко се случва, „защото така е прието“. И не искам да бъда като теб. Или пък децата ми да бъдат като теб.