Сергей Минаев - Духless

— Доста унил терен — констатира Вадим, — всичките изглеждат много смотано и смешно. И музиката е скапана.

— Е, старче, какво искаш? Не всеки има възможност да ходи до Милано за сметка на фирмата си и там да се облича от разпродажбите на миналогодишни модели.

— Не ме обиждай, please. Аз пазарувам изключително и само от Via Montenapoleone — засмя се той.

— Виждаш ли онези момичета? След малко ще им го разкажеш — отвърнах му. — Хайде да се поразходим, модист такъв?

Наистина изглеждахме маниашки. Вадим беше облечен с протрити дънки и избеляла тениска, а на краката си носеше дънкови мокасини „Patric Cox“. Моите съответно бяха червени с марката „Tod’s“, а аз носех драни дънки и червена тениска „Mochino“. Така приличахме или на двама педали, или на диджеи, или и на едното, и на другото, взети заедно. Озъртахме се настрани и подхвърляхме гадни подмятания по адрес на околните:

— Гледай, гледай, оная мацка, ама че селянка, пуши цигара с мундщук, а не знае как да го държи.

— Погледни онези двама малоумници на онзи диван — наливат си „Съветско шампанско“, а миришат чашите като че ли е „Crystal Roederer“.

— Май че все пак лочат истински „Crystal Roederer“. Искаш ли и ние да си поръчаме? Хем ще се направим на велики.

— Да не би да имаш излишни двеста долара? Тогава ми ги дай, ще им намеря по-добро приложение.

— Хайде да идем пак на бара и да си вземем уиски.

Отидохме на бара. Вече бях доста развеселен, оставих чашата на плота и казах на бармана:

— А жаждата поиска още чаши горещото кюфте да угаси.

— Какво казахте, моля?

— Нищо. Трябва да прочетеш класиката. Нали това заведение се казва „Онегин“, или беше „Печорин“?

— „Онегин“… — Барманът не разбираше нищо. — Още уиски ли искате?

— Не се коси, друже — намеси се Вадим. — Спомняш ли си Пушкин? Има един роман в стихове? Казва се „Евгений Онегин“. Става дума за един пич и за купоните му…

— … За мацките му, за клубовете — подсказах аз, давейки се от смях.

— А-а… спомням си, разбира се — каза барманът, — защо не казахте веднага.

Известно време стояхме с чаши в ръце и пушихме. Извадих плика и го подадох на Вадим. Двамата отидохме един след друг в тоалетната.

А след това, вече много доволни от себе си, пристъпяйки от крак на крак, продължихме да се подиграваме с околните. Моят любознателен поглед се вторачи в дъното на залата. Там на дивана седеше една доста странна за това заведение двойка. Той беше облечен с тъмен костюм, носеше лачени обувки, риза, вратовръзка и очила и приличаше на актьора, който играеше ролята на Клим Самгин. Тя беше с пола, с евтини ботуши и с нещо неразличимо отгоре. Имаше тъмни коси и много правилни черти на лицето. Той я прегръщаше срамежливо, шепнеше й нещо в ухото и пиеше кафе. Тя го слушаше, пиеше (според мен — вино) и гледаше околните с очи на изплашена сърна (или както там се казва в такива случаи).

— Охо! — казах аз. — Я виж какви екземпляри. Как са се озовали тук? Той сигурно е профсъюзен лидер в някой институт. Цунал е стипендиите на групата и е решил да забие пичката в модния клуб, нали?

— Защо опорочаваш всичко, това е любов! — отсече Вадим. — Сигурно е получил премия като млад специалист за някаква разработка в областта на химията. И е извел момичето си в обществото. Така великите слизат сред народа.

— Това е любов, парам-пампам, но не за мен си ти, па-а-а-пам. Това е любов, парам-пампам, не скривай вратата с гърди — запях аз. — Гърдите й не са лоши, хич не са лоши. Казваш, че е химик. Интересно, какво ли е синтезирал? Та чак да му стигнат парите за „Онегин“?

— Не зная. Щом пие кафе, със сигурност не е някакъв нов стимулатор.

— Не, сигурно родителите им са ги довели тук след училище да се позабавляват. А пък те се друсат в кенефа.

В този момент момичето забеляза, че ги гледаме, изчерви се притеснено и каза нещо на младежа. Ние се разсмяхме и започнахме да се държим крайно неприлично.

— Тя сигурно му каза, че те иска. „Ми-и-ша, виж какво симпатично момче“ — каза с отвратителен глас Вадим.

— Много добре. Защото като го гледам, той има доста затормозен вид.

— Хайде да му развалим кефа, може да стане по-чевръст! — продължи да се киска Вадим.

В този момент юношата повика сервитьора и той светкавично (сумата беше толкова малка, че сервитьорът бързаше да сложи на мястото им някой по-платежоспособен) им занесе сметката. Двойката стана и тръгна към изхода. Момчето ни хвърли скръбен и доста презрителен поглед, а момичето изчезна бързо от салона. Кой знае защо нещо в гърдите ми моментално се сви. Започнах да си мисля, че всъщност нямаше нищо по-отвратително от това да се подиграваш с чуждите чувства. Ние вършехме това толкова встрастено, защото не изпитвахме нищо подобно. И ако се съдеше по начина ни на живот, нямаше и да имаме. И затова гаднярствахме и ги осмивахме, макар че ако ни се случеше нещо такова, моментално щяхме да проточим розови сополи и да станем гнусно сантиментални. И тогава щяхме да се превърнем в прекрасен обект за насмешките на приятелите си. При мисълта за розовите сополи в мен се породи устойчива поредица от асоциации и аз отново отидох в тоалетната.