Сергей Минаев - Духless

— Вадим, какви интересни мокасини имаш — започна да кокетничи Лена.

— О, да, заради тях цяла година се гърбих по строежите на капитализма — правеше се на интересен Вадим.

— Да бе, истината е, че стотици работници от предприятията с тежък физически труд са се гърбили цяла година за заплатата си от осемнадесет долара, та сега да можеш да обираш овациите — отбелязах аз.

— От какви предприятия? — уточни Таня.

В този момент получих пристъп на словоохотливост. И започнах да разказвам за формирането на цените на луксозните изделия на пазара, за нечовешките условия във фабриките за производство на такива боклуци в Югоизточна Азия (правех го толкова живописно, все едно, че съм бил някога там) и за това, че цялата тази глобална шибанящина и нова робовладелска система се формира и процъфтява с нашето мълчаливо съгласие. За тълпите идиоти, които смятат за основна цел в живота си получаването на всички възможни клубни карти или всички най-големи отстъпки в бутиците на двете столици. Предложих на всички да се замислят върху това, че днешните бизнессистеми отдавна вече са надминали нацистките и ако стигнем до края на този път, нашите деца ще ни прокълнат, ако изобщо успеят да се родят. Докато разсъждавах за пътищата, които избираме през двадесет и първи век, Вадим засмука поредната магистралка от масата. Опитах се да заинтригувам моите не много внимателни слушатели с това, че днешните демократични режими почти не се отличават от комунистическите, а в това време Вадим вече поведе Татяна към съседната стая. Бях изпаднал в състояние на шамански транс и мисълта ми изпреварваше речевия ми апарат. Опитвах се да говоря за любовта, за простите и също така важни човешки чувства, за геополитиката, за брендинга на живота и смъртта…

И говорих всичко това доста дълго с актьорски паузи, отчаяни жестикулации и правилни смислови интонации. И завърших монолога си с фразата:

— Осъзнавате ли накъде отиваме всички?

А мига след като произнесох тази еба си майката колко страхотна реч, тази направо разтърсваща реч, реч, пълна с гениални паралели и отговори на загадки от световен мащаб, тази контракултурна реч, тази реч от речите, които се произнасят само веднъж в състояние на алкохолно или друго опиянение някъде към четири часа сутринта… В същия този fuckin’момент Лена (тая Лена беше много тъпа кучка) вдигна към мен свинските си очички и (блажени са нисшите духом) много тихичко се поинтересува:

— ИМА ЛИ ОЩЕ КОКАИН???

Съблякох мълчешком тениската си и затворих вратата, която разделяше стаите…

В шест часа сутринта влязох в банята. Моята днешна приятелка все още спеше. Подържах десетина минути главата си под студената вода и избърсах лицето си с меката хавлиена кърпа от ония, които все още се срещаха в руските хотели. След това видях дънките си на пода, извадих мобилния си от тях и видях един непрочетен есемес. Запалих цигара и прочетох текста на дисплея: „Миличък — пишеше ми Юля, — толкова ми се иска да те погаля по безумната глава. Да заровя пръсти в косата ти. Спи спокойно. До утре.“

И въпреки че главата ми беше размътена, в мен се събуди срамът. Заради това, че толкова гадно й хленчих по телефона, заради начина, по който прекарах тази нощ и най-вече заради това, че дори за част от секундата бях допуснал, че тя е пропита с цялото това лицемерие и лъжовност, с каквито съм пропит и аз. И й изпратих още по-трогателен есемес, като я сравних с ангел и й написах още сто и шестдесет знака за собствените си чувства. И направо се пръсках от нежността и романтиката на ситуацията, и ми беше хубаво както през детството ми, когато мама ме завиваше с одеялото, докато спях. И ми се стори, че везните се наклониха. И онази част от тях, която беше пълна с мъничко доброта, с парченцата, които се таяха някъде дълбоко в мен, тръгна надолу, надмогвайки всичките ми гадости, които до тази нощ смятах, че доминират в мен. Или всичко това просто така ми се струваше?

В десет часа сутринта на другия ден вече седях в бара на „Невски палас“, пиех шампанско, въртях в ръцете си мобилния и препрочитах среднощната ни размяна на есемеси с Юля. А по радиото звучеше гласът на Dido от песента „Stan“ на Eminem:

Му tea’s gone cold, I’m wondering why I go out of bed at all

The morning rain clouds up my window and I can’t see at all

And even if I could it’d all be grey, but your picture on my wall

It reminds me that it’s not so bad

It’s not so bad

И си мислех, че тази сутрин тя като нищо можеше да е получила моя есемес, събуждайки се на гърдите на друг мъж, и че го целува нежно по брадичката, а той примижава в просъница и я гали по косите, двамата се усмихват, протягат се сладко и се готвят да навлязат в този ден, като се изкъпват един друг.