Сергей Минаев - Духless

И ето, че тя се върна. Заради възрастта си и интересите си към клубните купони, несъмнено искаше да изглежда по-голяма. И да прилича на истинска жена-вамп в карикатурното изпълнение на Рената Литвинова.

— Андрюша, поръча ли ми десерт? — каза тя с демонстративно капризен глас.

— Първо си изяж салатата.

— Не искам, не ми се яде повече.

— Хайде, изяж зелето — засмя се той, — московчаните го плащат, значи трябва да го ядеш.

— И какво ще стане, ако го изям?

— Ще ти пораснат циците. Или ще се преместиш в Москва — кискаше се Андрей.

— Идиот — обиди се тя престорено. — Че аз съм си в „Москва“.

— Това е погрешно заблуждение — обобщих аз.

Поръчахме десерт, запалихме цигари и започнахме да си разменяме нищо незначещи фрази. Аз се дразнех от това, че Дрон беше повлякъл със себе си тази мадама, но по принцип ми беше все едно.

— Как е десертът? — попитах, за да продължа някак разговора.

— Страхотен! — Тя обърна длани, за да покаже разтърсващите качества на десерта.

— Ти си още по-страхотна — отвърна й Андрей като истински представител на светския елит и джентълмен. Тя го прегърна и го целуна демонстративно, стрелкайки ме с очи, без да вади езика си от устата му.

Общо взето това изглеждаше доста комично. Тези младежи ми демонстрираха любовта на двама преситени баровци. Като на това отгоре тя говореше много маниерно, проточваше думите и вмъкваше разни лафове от сорта на „направо да пукнеш“, „потрес“ и „пълен кикот“. Има едни телевизионни водещи, които в хумористичните си предавания копираха смешно речта, маниерите, жестовете и лафовете на известни светски личности като Ксения Собчак или Филип Киркоров. И сега в мен се създаваше впечатлението, че тя, стараейки се да изглежда колкото се може по-печена, копираше тези телевизионни водещи, които копираха светския елит. И ще повторя, че това изглеждаше много комично, макар че тя си мислеше точно обратното.

Загледана в червения ми анцуг „Адидас“, девойката каза:

— Много готин анцуг имаш.

— Аха. Още от осемдесетте години е.

— Андрей — продължи тя, — през осемдесетте години май че е било супер. Жалко, че ни е нямало тогава, нали? Такава маниашка мода, направо да пукнеш, и всички тия купони. Синтипоп, електронна музика, диско, „Модърн токинг“. Ох, ама толкова ми харесват тия неща.

— Да, да. Портвайн, комсомол, КГБ, арест, ако носиш долари. Весело си живеехме.

— Е, за сметка на това имате какво да си спомните — намеси се Андрей, — а сега всичко е просто и ясно. И, естествено, никога няма да има такъв хъс и такива празници всеки ден.

— А, не се заричай. Можем да се нахъсаме по-яко дори и отколкото през 1982-ра — казах й мрачно.

— Жалко — възрази ми момичето, — струва ми се, че това е страхотно. Представяш ли си, Андрей, аз щях да съм облечена със синя поличка, бяла блузка с комсомолска значка и мрежест чорапогащник. Мисля, че това е много сексапилно. Щеше ли да ти хареса, миличък? — И тя отново го целуна предвзето.

Поисках сметката и отново се вторачих през прозореца, за да убия минутите, които оставаха до тръгването на влака. Те продължиха да си чуруликат нещо за отминалата комунистическа епоха. До ушите ми достигнаха думите „Олимпиада“, „пълен кикот“, „Симачов“, отново „пълен кикот“ и „диджеи, които танцуват диско“. В сравнение с нашия разговор крайцерът „Аврора“ вече не ми изглеждаше толкова архаичен.

Сервитьорът ми съобщи, че таксито ми е пристигнало. Събрахме си нещата, слязохме долу с асансьора, а в асансьора те продължиха да се целуват. Докато излизах, закачих момичето с чантата си и то изписка. Качихме се в таксито.

В таксито свиреше най-досадният от всички досадни музиканти — Крис Риа. Винаги ми се струваше, че която и негова мелодия да пускат по радиото, тя е ремикс. Всяко парче от лайнотворчеството му си приличаше с другото като яйца от инкубатор. Макар че има хора, на които им харесва. Допусках, че има и фенове. Въпреки че не можех да си ги представя. Возех се на предната седалка и си мислех, че постъпвам много добре, като си тръгвам с дневния влак в четири часа. Ако останех още един ден в Питер, просто нямаше да устискам.

Вече окончателно изнервен от града, недоспал и уморен, на перона си мечтаех час по-скоро да се тръшна на седалката и да заспя.

— Е, хайде, брато — каза ми Андрей, — помни хората от блокадите и тъй нататък.

— Да, хайде, Андрей. Дръж се прилично. Не ядосвай майка си, защото тя се притеснява за теб.

Обърнах се към момичето и му казах: „Всичко хубаво“. След това замълчах, опитах се да я назова по име, но не можах да си го спомня и затова просто й казах: