Сергей Минаев - Духless

И може би вчера тя беше разговаряла с мен, усамотявайки се в кухнята, а зад стената се бе веселила компанията й и приятелките й периодично бяха излизали от стаята, за да я повикат при себе си, а той беше гледал към нея, подпрян на рамката на вратата, а тя му беше правила знак с ръка, че скоро ще дойде — след пет секунди, и му беше размахвала пръсти, а в това време бе успокоявала по телефона един смахнат психопат — т.е. мен.

В гърлото ми заседна буца, а очите ми се напълниха със сълзи, макар съвсем ясно да разбирах, че ревността е крайно деструктивно нещо. Дори нещо повече — в нашия случай тя беше просто необоснована. Но параноята вече се бе промъкнала в кръвта ми като мехурчета в шампанско. И ми се прииска да избягам и да се скрия от всички. Не вярвах на никого, страхувах се от всички и до сълзи ми беше обидно и мъчно за себе си.

След като изпих четвъртата чаша шампанско в десет часа сутринта, избистрих още една формула на нашето житие. Аз лъжех всички и всички лъжеха мен. Никой не вярваше на никого. Всички ние бяхме заложници на собствените си лъжи. И живеехме под девиза „Лъжа за благото“ и нашето благо наистина беше лъжата. Стараехме се да не нараним никого с истината, като ранявахме единствено себе си с парчетата от бутилката на собствената си лъжа. И всичко това се вършеше, за да може всички да се чувстват комфортно и да си мислят, че някой има нужда от тях. И всички се утешаваха един друг и се обясняваха един на друг в любов от чувство за „човечност“. А след това гордо се понасяха, преизпълнени с чувството, че са „помогнали на нуждаещите се“.

И ние разговаряхме по телефона с нашите жени, докато любовниците ни правеха минет. А след като ни направеха минет, любовниците ни тичаха в банята, за да изпратят есемеси на своите съсипани от мъка любими. А любимите им кършеха пръсти в очакване на това съобщение. А след като го получеха, отиваха в домовете на нашите жени, за да се отдадат на блудство, докато ние блудствахме с нашите любовници, които се оказваха приятелки на любовниците на нашите жени. И вече не беше ясно кой кого обича и като че ли всички страдаха едновременно. И всеки се стараеше да утеши другия, като в същото време му причиняваше още по-голяма болка и едновременно с това се ревнувахме взаимно до сълзи и до стиснати болезнено юмруци.

И на всички ни беше толкова хубаво, че се смеехме на жените си в компанията на техните любовници, докато нашите любовници показваха трогателните ни есемеси на приятелите си, които се ужасяваха от вулгарността и цинизма на приятелките си, осъзнавайки, че изпращат почти същите есемеси на нашите жени. А след това спектаклите подхващаха увертюрите, където нашите нежни чувства се оказваха окаляни. Където най-любящите приятелки се оказваха най-мръсни курви, а най-циничните подлеци — раними принцове с очи на елени. А най-добрите ни приятели се оказваха наши най-зли врагове. И когато всичко ставаше явно, всички изпивахме дружно коктейла от страст, похот, нежност, ревност, кръв и измама. И ние разбирахме, че всички наоколо до един сме излъгани и че ни остава само един изход — просто да се обесим.

Но ние избирахме живота, защото това е по-лесно. И отчаяно се опитвахме да вярваме, че може би точно нас не са ни излъгали. И че у нас всичко е истинско. (Трябва ли да споменавам, че в крайна сметка точно ние се оказвахме най-излъганите от всички?…)

И всеки се чувстваше като победител в краткия отрязък от време, без да разбира, че може да спечели една битка, но ще изгуби цялата война.

В крайна сметка всички оставахме сами и заспивахме, прегърнали нашите страдания и сълзи като плюшено мече.

След като задръстих мозъка си с тези мисли, осъзнах, че съм се натряскал до козирката. Станах иззад масата и тръгнах към изхода, кривейки муцуни на околните и плезейки се на домакините. Персоналът и малобройните гости ме стрелкаха с погледи изпод вежди. На излизане от бара взех от масичката до входа празната кофичка за шампанското и я сложих на главата си.

След това се обърнах към залата и казах високо: „ХОРА, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВНИМАВАЙТЕ, НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ДА ВИ ИЗЛЪЖАТ!“

И отстрани приличах на магистъра от Ливонския орден от филма „Александър Невски“, който извиква на дуел главния герой с глас изпод шлема си от консервена кутия. И самият аз се чувствах като консервирана сьомга в сос от собствените си сантиментални сополи. Свалих кофичката за лед от главата си и излязох от бара. Някъде в дъното се разнесоха аплодисментите на някакъв поразен в сърцето циник, който беше същият като мен. Господи, и защо дори не допускахме факта, че съществуват НОРМАЛНИ хора? Защо ни беше толкова трудно да повярваме на някого?