Сергей Минаев - Духless

— Много приятно ми беше да се запознаем, благодаря за компанията, пак ще се видим — и се качих във вагона.

Влакът потегли и ето, че аз седях на седалката в бизнескласата, както я наричаха тук, пиех коняк и гледах телевизия. Току-що бях поговорил по мобилния с Юля, предлагайки й да вечеряме заедно, тя известно време се оправдаваше, че е заета и има някаква работа, с което ме ядоса, но след това се съгласи да се видим в десет часа в „Шатрата“ на „Чистите езера“. Конякът приятно ме замая, приспа ми се, аз се замислих за предстоящата среща и се загледах в телевизора. Даваха родния филм „Кавказка пленница“. Не бих казал, че ми се повдигаше от такива филми, но със сигурност не бях техен фен. Бяхме ги гледали стотици пъти, бяхме ги накъсали на изтъркани цитати и тяхната трогателност изобщо не ме трогваше. Огледах се наоколо и видях, че почти всичките ми съседи със слушалки на ушите се звереха срещу телевизора и се смееха едновременно на едни и същи моменти.

А освен това видях, че всички тези хора от бизнеса (защото други не биха се качили в този вагон) бяха мои връстници. Или бяха почти мои връстници. И всички те седяха, пиеха съветски коняк, почти всички си бяха поръчали за обяд котлет по киевски и сега се наслаждаваха на магията на съветското кино. И аз се улових да мисля, че ако махнех лаптопите, които почти всички държаха на коленете си, и мобилните и ако вагонът беше малко по-неугледен, а хората бяха облечени малко по-различно (макар че половината от тях и без това носеха сиви костюми с отвратителна кройка), нямаше как да определя коя година сме сега. Може би 2005-а, а може би 1985-а. Толкова много си приличаше всичко. За това ли бях мечтал, докато гледах американските екшъни на видеото? Такива спътници ли си бях представял, когато купувах първите долари от чужденците на „Арбат“ през 1989 година? Можех ли да си представя, че цялата тази сива маса, която тогава вървеше по улиците, в един прекрасен миг ще се върне назад и то по собствена воля? Допусках ли, че нещата ще се обърнат така? А те допускали ли са това? Нима наистина вече нищо не можеше да се промени? Или не беше така? Нима наистина не бяхме променили нищо?

Нещастни мои момчета и момичета, родени през 1970–1976 година! Толкова надежди ни бяха възложили! Родителите ни с умиление гледаха в количките, в които лежахме, увити с пелени като какавиди на пеперуди, превързани с еднакви светлосини или розови панделки (одобрени от наредбата на Министерството на леката промишленост). Ето ги нашите мили дечица, спят и дори не предполагат какъв късмет са извадили. Те ще получат с лихвите всичко, което на нас не ни достигаше. През 70-те години — сити и пиянски, когато всичко беше толкова рутинно и предопределено. Тогава беше абсолютно ясно, че ако не стремглаво, то поне криво-ляво и със скърцане ще влезем в бъдещето на победилия социализъм. Защото дори такива напасти като поглъщащият всичко военен бюджет, глупавата и аморфна икономическа политика и всеобщото разсипничество са НИЩО в сравнение с гигантските залежи във вид на нефт, въглища и газ. Които като спасителни пояси ни позволяваха не само да се задържим на повърхността още поне стотина години, но дори и да достигнем до необятните простори на океана, наречен „всеобщо благоденствие“. И тези безгрижно спинкащи дечица ще бъдат първото щастливо поколение. Поколението, което ще пожъне всички най-хубави плодове, израснали от наторената почва на лишенията, на войните, на глада и на другите ужаси на изтичащия двадесети век. Естествено, след тях щяха да дойдат техните деца и децата на техните деца, и внуците, и правнуците им, чийто живот ще е още по-прекрасен. Сит, благополучен и малко западен. Като в Югославия. Не, дори по-добър.

Но тези — родените през 70-те години, са истинските пионери. Хората, които първи ще познаят щастието да живееш в Русия. Родителите ни люлееха в количките, радваха се на нашето бъдещо щастие и добронамерено ни завиждаха. На първото поколение, чието бъдеще наистина беше предопределено толкова добре.

Изминаха още две десетилетия, през които ние успяхме да израснем, да получим добро съветско образование (по малко от всичко и нищо, вместо да станем професионалисти само в една област), да прочетем куп полезни и безполезни книги, да се научим да пием водка, да я замезваме с портвайн, да се научим да пушим марихуана, да страдаме от тежък махмурлук, да дискутираме (включително и с махмурлука си) за духовните извори и пътищата на руската нация. Успяхме да опознаем и научим и много други неща (абсолютно излишни, както стана ясно по-късно).