Сергей Минаев - Духless

И ето, че на нашите облицовани с изкуствена кожа врати на панелните жилища, на комуналните жилища и на жилищата с подобрено планиране почука шеметното десетилетие на 90-те години. Започнаха всички онези движения във вид на „депутатски групи“, „права на нациите на самоопределение“, „парадът на суверенитета“ и други такива. Както никога досега във въздуха наистина замириса на СВОБОДА. Нашите вече малко поостарели родители още веднъж страшно ни завидяха. Сега ние не само щяхме да живеем в щастливо, но и в наистина свободно общество. Където такива преди изумителни социални бонуси като хладилник „Rosenlew“, финландски салам и югославски мебели щяха да се сринат пред правото да не говориш шепнешком, да слушаш и да четеш не онова, което ти препоръчват, а онова, което ти харесва, да спиш, с когото ти падне и най-после да отхвърлиш тази ужасна преса под названието „Обществена позиция“.

Надеждите на родителите ни се превръщаха в реалност. Ето, невъзможното до този момент в Русия словосъчетание СВОБОДА и БЛАГОДЕНСТВИЕ се реализира.

И ето, че ние навлязохме в новата за Русия ЕРА. Вървяхме едни такива млади, красиви, пълни с устрем и перспективи. Новите господари на тази страна. Старите идоли на миналите поколения се търкаляха на земята и се трошаха под краката ни, а нови още не бяхме успели да си измислим. Оплювахме предишните идеали, осмивахме моралните устои на житейските позиции на нашите родители, трошахме иконите с брадви, пърформансът сменяше религията, а порокът сменяше морала. Ние разрушихме всички предишни храмове, разчиствайки място за новите светилища, където щяхме да се кланяме на СВОИТЕ богове. Нашите родители едва сдържаха сълзите си и гледаха как срутваме тухла по тухла всичко, което им е било толкова скъпо. Замираха с ужас и благоговение на прозорците на стаите, в които се бяхме появили на бял свят, и гледаха онова, което вършехме навън. „Колко жалко — мислеха си те, — колко жалко, че от всички възможни пътища те избраха пътя на разрушението. Дай боже, да построят нещо свое. Ново по форма и безупречно правилно по съдържание. Няма да бъдем прекалено строги с тях. Та това са нашите деца. Първото поколение със златно бъдеще“.

А в това време ние се биехме до кръв помежду си, отстоявайки собствените си възгледи за преустройството на страната. Много от нас падаха, давейки се в кръв и в собствената си жлъч и тогава нашите нещастни родители дотичваха при нас, за да ни помогнат да станем. А ние ги отблъсквахме и се изплювахме в лицето им с думите: „Проклети да сте! Най-глупавото нещо, което сте направили, е това, че сте ни родили! А сега не ни се сърдете!“ Това беше поколението на Франкенщайновците, които изяждаха своите създатели.

Бяхме образовани, имахме духовни интереси, бяхме прекарали всички тези години в спорове за съдбата на нацията, за уроците на историята и изграждането на бъдещето на страната. Спорехме в кухните, в ресторантите, в офисите, в кафенетата, в хотелите, в клубовете. В леглата, в спортните зали, в самолетите и във вагоните на влаковете TGV. Спорехме в общностите си, в Москва, в Питер, в Париж, в Лондон, в Ню Йорк, а с повсеместното разпространение на интернет започнахме да спорим всички едновременно, сякаш разстоянията не ни деляха. А изграждането на кариерата ни, на семейния ни живот и на другите материални ценности беше като някакъв фон. Но, боже мой, колко второстепенно изглеждаше всичко това в сравнение с чувството за всеобща свобода и анархия, които внезапно ни сполетяха преди петнадесет години.

Да, пич, така е! Докато ти се наслаждаваше на потоците на нахлуващата при нас Европа, докато киснеше по клубовете и кръчмите, докато пиеше водка и се тъпчеше с МДМА, докато се забъркваше в случайни връзки, принуждавайки приятелките си да правят аборти и ратуваше за легализация, вече изминаха петнадесет години. И тази толкова близка 1990 година се превърна в история, която неомъжилите се за теб вчерашни твои приятелки и днешни баби разказват на внуците си.

Изминаха петнадесет години и настъпи време, когато природата на човешката същност я принуждава да се изправи и да се огледа спокойно настрани. Да оцени всичко, което е направила за себе си, и всичко, което ще остане за потомците й. А най-интересното е, че всъщност няма какво да оценим. Докато ние вървяхме от пепелище към пепелище, страната бе успяла да се промени. Да-да, докато ние се лутахме, страната се бе сдобила с нови господари, които бяха написали нови закони. Някак странно и малко обидно бе това, че в начертаната от тях схема на държавното устройство и разпределението на благата нямаше място за нас. Представи си, че докато ти си се изцеждал между алкохолни истерии и наркотични трансове, някой е успял да промени всички настройки за началото. И то толкова хитро, че самият той се е превърнал в главния настройващ. Приказката е свършила и твоето време да промениш нещо е отминало безвъзвратно.