Сергей Минаев - Духless

— Не чувстваш ли, че прекаляваш?

— Виж каква готина чанта има оная мацка. „Гучи“. Струва хиляда и петстотин. Интересно кой ли плаща истинските й ценности?

— Хиляда и петстотин рубли ли?

— Долара, душицо, долара. Ти си изумително непорочна. Какво искаше да кажеш с това, че прекалявам?

— Нищо особено. И все пак защо вършиш всичко това? Мислиш ли, че ще издържиш дълго по този начин? Не разбираш ли, че един прекрасен ден нещата могат да свършат много тъжно? Винаги ли си бил такъв или просто в момента се опитваш да покажеш на всички, че си такъв?

— Не зная… дали съм бил друг? Чакай малко да си помисля.

И докато мислех какъв съм бил преди десет години, ме връхлетя първата вълна от агресия. И аз вече почти я мразех заради опита й да участва в собствената ми съдба, заради всички тези нейни правилни въпроси и заради равномерния й, абсолютно спокоен глас. А плазмените екрани показваха отдавна забравения клип на Лайза Минели „I’m losing my mind“ 17 17 Губя ума си (англ.). — Б.пр. . Спомних си, че музиката за тази песен бяха написали „Pet Shop Boys“. Странно, защо ли паметта ми пазеше цялата тази излишна информация? Поклащах крак и се опитвах да припявам на Лайза, докато Юля седеше напрегнато и пушеше цигара, а сервитьорът вече втори път ни предлагаше одеяло, а двадесетгодишните момичета край масата в центъра пиеха шампанско и пушеха цигари, профуквайки парите на родителите си, които им бяха дали, за да си купят закуска, и супата ми се струваше възкисела заради сметаната, и в течение на още известно време размишлявах какво да кажа по-нататък, сякаш проследявах накъде ще се наклонят вътрешните везни на настроението ми. Посегнах към запалката, която беше близо до Юля, закачих с лакът чашата си с уиски, която падна толкова хитро, че цялото й съдържание се разля на масата, потече по сгъвката на покривката и покапа по панталоните ми. А Юля ми подаде една хартиена салфетка, опитвайки се да запази спокойствие. А пък аз гледах зелените й очи и осъзнавах, че вече няма да успея да се сдържа. Аз наистина losing my mind…

— Защо ми се обаждаш? — подхванах нетрезвия си монолог. — Кажи де? Защо ме питаш как се чувствам? И дали съм много притеснен? Защо ти е всичко това? Не, ама, наистина, защо ти е? Измъкваш ме от цялото това морално блато, почти плачеш по телефона, когато се надрусах с ЛСД, говориш часове наред с мен за някакви шибанящини по телефона? Защо го правиш?

Защо ходиш с мен по всички тези кръчми? Защо слушаш всички мои еднообразни монолози за това какви педали са всички наоколо и какъв възвишен Д’Артанян съм аз? Ти нямаш нужда от пари, от разни вулгарни както по форма, така и по съдържание подаръци, от всички тези безкрайни cartier-tiffany-alainsiberschtain. Нали нямаш нужда от тях? Нямаш нужда от статута на моя официална любовница, ти не си от светския елит и никой не гледа завистливо подире ти, когато те срещне.

Тогава защо го правиш? Да не си болна? Да не си някое преждевременно пораснало момиче, което не се е наиграло на майка Тереза? Да не би да изпитваш чувство на вселенска жалост? На всички тук ли искаш да помогнеш? Да не си някоя грижовна милосърдна сестра, която е избрала този приют за психопати, наречен МОСКВА, като обект на своето състрадание? Само че не си достатъчна за всички тукашни обитатели, душицо моя, не си достатъчна дори за мен и направо ще се затриеш, докато се опитваш да ме измъкнеш от огнената геена, от непрогледния ад, какъвто всъщност е моят живот. Не си ти тази, която ще ме измъкнеш оттам, а аз съм този, който ще измъкне от отслабващите ти ръце лъжичката с успокоителното, ще го допълня със собствената си отровна слюнка, ще го вкарам във вената си и ще продължа нататък. А ти тъй и ще повехнеш от невъзможността да спасиш града.

Не познах ли? Нима ти не си някоя новоизпечена майка Тереза? Тогава коя си? Може би си общуваш с мен от желание да се наебеш? Да не би да си вавилонската блудница? Някоя робиня на страстта?

Имаш проблеми с обикновените селски момчета, така ли? И искаш маниерен естет? Значи вече си намерила такъв невиждан любовник? Принца, излязъл от телевизора и окичен с интелектуален багаж, гарниран с огромни топки? Мислиш ли, че има такива хора? Хиперсексуални като актьори от шведски филм и романтични като лорд Байрон? Няма такива хора, миличка. На тридесет години хората могат или едното, или другото. А пък, ако демонстрират с еднакъв успех и физика, и интелект, значи или имитират, че са от сой, за да съблазняват простовати девойки, или са се надрусали със стимулатори. Ха-ха-ха. Наистина ли си мислиш, че съм чак толкова успешен и готин? Умен естет с маниери на недоучил аристократ и с вечно надървен член? Е? Хайде да идем в някой хотел. Ще си купим цветя и шампанско. А ти ще извадиш едно томче на Цветаева. Готов съм за това, дори усещам, че страстта вече ме изгаря и тъй нататък!