Сергей Минаев - Духless

— Пичове, ще пием ли водка?

— Ти пък да не би да имаш водка, бе говедо? — отвърна ми онзи, който пушеше, вдигна очи към мен и изведнъж рязко ме удари в слабините.

Превих се надве и тутакси получих силен удар на коляно в главата. А в следващия момент паднах по очи с разперени ръце. Последното, което запомних, беше работническата обувка на единия от клошарите и фразата:

— Колян, ще разлее водката, вземи бутилката…

Дойдох в съзнание в необичайната за мен обстановка на милиционерската кола. Лежах, отметнал глава на облегалката на предната седалка, до мен седеше шофьор с униформа, а от дясната ми страна, до колата, стояха още две ченгета и си говореха нещо.

— Виж, клиентът май че се свести — каза единият от тях, а аз вече си възвърнах способността да мисля и се опитах да си спомня къде точно и заради какво са ме спипали.

Прехвърляйки наум събитията от последните часове, си спомних ясно, че напуснах „Шатрата“ и стигнах до булевард „Чисти езера“ съвсем спокойно. Но гърбът ми си спомни скорошните преживявания и плувна в пот. Опитах се да размърдам ръце и открих, че този път не ми бяха сложили никакви белезници. След това извърнах глава и видях на задната седалка онези двама клошари. Паметта ми се възвърна. И гърбът ми постепенно изсъхна.

— Добре ли си? — попита ме същото ченге. — Можеш ли да излезеш от колата?

— Мога — казах и излязох с облекчение от колата. На това му се казваше да ти върви като на бясно куче — тояга. Поговорката се отнасяше за мен.

— Значи, положението е следното — продължи той, — ще пишете ли жалба?

— А трябва ли? — попитах.

— Ами, проверете какво ви е изчезнало и какви щети са ви нанесени. На пръв поглед не виждам нищо такова. Така че си проверете джобовете.

Първо опипах часовника си. След като се убедих, че „Breitling for Bentley“ е на китката ми, разбрах, че другото няма значение, бръкнах в портфейла си, открих кредитните си карти и парите си — около две хиляди долара в рубли (естествено, не помнех точния им брой) на мястото им и казах, че нищо не ми е изчезнало. След това опипах лицето си, прокарах ръка под носа си и я погледнах. Нямаше кръв.

— Е, в такъв случай какво ще правим? Може би няма нужда да пишете жалба? — попита ме с надежда в гласа ченгето.

— Момчета, имах и една бутилка водка — казах кой знае защо.

— Ама и ти ги дрънкаш едни, шефе — намеси се в разговора другото ченге, което до този момент не се обаждаше.

— Не, нямам претенции, казах го ей-така. Просто много ми се иска да пийна нещо.

Второто ченге запали цигара и в мига, в който пламъчето на запалката освети лицето му, познах същия онзи Паша. Един от тримата, който миналата седмица ме спипаха с кокаина.

— Оп-па-ля — изрекох, — значи вече са успели да те преместят на нова работа? Вече не работиш ли в отдела за борба с наркотиците?

— Май че нещо бъркаш, пич! — каза ми злобно той. — Познаваме ли се?

Но нямаше как да греша. Бях много добър физиономист. Пък и той очевидно си спомни кой съм. Само че се успокоих и казах:

— Май че греша. Извинявайте.

— Е, можем ли да смятаме инцидента за приключил? — попита ме първото ченге. — Ще си ходим ли?

— Да, всичко е о’кей. Само че ми се ще да цапардосам един път онзи там — казах, усещайки пристъп на агресия.

— Това вече е самоуправство. И хулиганство — каза ми назидателно той.

— Така ли? Жалко. Момчета, ще ме закарате ли до вкъщи? — проявих крайна наглост.

— Ние да не сме ти такси? — попита Паша.

— Че какво толкова? Живея наблизо, в края на булевард „Мир“, ще ви платя.

— Гражданино, прекалявате — продължи той.

— Добре де — съгласих се покорно, — тогава може ли да си ходя?

— Да, свободен сте — каза първото ченге.

Обърнах се и си тръгнах. После нещо ми прошепна, че не постъпвам съвсем правилно. Измъкнах портфейла си, отделих петстотин рубли за такси, извадих останалите пари и се върнах при ченгетата.

— Какво има? — попита ме през отворения прозорец шофьорът, който вече се канеше да потегли.

— Искам да си поговоря с началника ви — казах.

Първото ченге излезе от колата. Отидох при него и му подадох парите. Той погледна с недоумение ту към мен, ту към парите.

— Вземете, това е за вас — казах.

Той някак много предпазливо взе парите и бързо ги скри в джоба си.

— Благодаря ви, пичове — казах.

И сигурно за пръв път в живота си не вложих в думата „пичове“ нищо лошо.