Сергей Минаев - Духless

Когато се събудих в осем и половина сутринта с цепеща се от болка глава и с отвратителен вкус в носоглътката, първо се обадих в службата си и казах, че съм болен. Тръшнах се обратно в леглото и се опитах да заспя, но мобилният периодично ме връщаше към реалността с гласовете на момичета, колеги и дори на някакви клиенти.

Прекарах в този режим два часа, като ту заспивах, ту се събуждах. В единадесет без десет ми се обади Вадим:

— Здрасти, партнер!

— Здрасти.

— Да не спиш?

— Опитвам се, но не ми дават.

— Спи, брато, спи. Трябва да се наспиш добре преди откриването.

— Аха, ще се опитам. Ти върна ли се?

— Да. Току-що. Ще идем ли в клуба към два часа? Вчера през деня се обадих на Миша и се разбрахме на обяд да се срещнем там.

— О’кей. Ще идем, разбира се.

— Я ми кажи, вълнуваш ли се?

— Ами, малко… спи ми се. Имах трудна вечер.

— Като се видим, аз пък ще ти разкажа каква вечер имах. Добре де, спи, ще се видим в два часа. Отивам вкъщи да се преоблека.

— Добре, доскоро.

А по гласа му се усещаше колко е запален и колко му се ще час по-скоро да се озове в СВОЯ клуб. Честно казано, беше ми трудно да нарека клуба, който днес се откриваше и който за един миг щеше да ни направи прочути, свой. Потъркалях се още четиридесетина минути в леглото и огледах внимателно лицето си в огледалото, опитвайки се да намеря следи от вчерашния си сблъсък с клошарите, но не открих нищо. Имах страшно издръжливо лице. Защо ли нямах и такова здраве?

В дванадесет и половина седях в кухнята си, пиех кафе, пушех цигара и кой знае защо изобщо не ми се ходеше никъде. Изпитвах пълна апатия към случващото се. А освен това страшно ми се спеше. Въпреки това допих кафето си и се заставих да отида и да се облека.

Пристигнахме на улица „Мясницка“ почти едновременно. Вадим излезе от колата с посивяло лице, стисна ръката ми в движение и ми посочи някъде нагоре, над главата ми.

— Какво има, старче?

— Табелата. Къде е табелата? Те не са окачили табелата. Знаеш ли, звъня им вече четири пъти от сутринта, но няма връзка с тях. Там има ли обхват? Помниш ли? Мисля, че там нямаше обхват. Да, да, спомням си, че не можах да избера един номер, това е мазе. — Вадим нервничеше, а аз се поддадох на порива му и също започнах да нервнича.

— Виж какво — каза, — защо трябва да гадаем? Сега ще влезем вътре и ще разберем какво става. Сигурно в момента лъскат всичко и оглеждат подробностите. Сигурно са под пара. Или батериите им са паднали, или наистина няма връзка.

— Да, да. Няма връзка — повтори Вадим като сомнамбул и тръгна към входа. — Знаеш ли — спря рязко той, — това не е добре за бизнеса. Когато няма връзка. Гостите ще се изнервят. Сигурно трябва да сложим допълнителна клетка, как мислиш?

— Да, сигурно ще трябва. Когато няма връзка, направо си е ебало майката.

— А защо не са окачили табелата? До довечера остава малко време. Какви ги вършат?

— Ами, ще направят всичко в последния момент. Не знаеш ли как постъпват всички промоутъри? Клубът е отворен, но още няма чаши. Така че пийте от чинийките. И всички ще кажат, че това е страхотно, не се съмнявай. Може пък да са решили клубът изобщо да няма табела. Нещо от сорта на „който го знае, ще го намери“ и тъй нататък.

— Да… може би — усмихна се някак неуверено Вадим.

Отидохме до вратата, която стоеше все така увита с найлон, натиснахме дръжката и се уверихме, че е заключена.

— Мамка му… — каза Вадим, — каква е тази шибанящина? И не чувам никакъв шум от работа… Тихо е, разбираш ли? — каза Вадим и допря ухо до вратата.

— Заради дълбочината е. Миша каза, че съседите няма да чуват музиката, защото е дълбоко.

— Какви съседи? Това е административна сграда, за какво говориш? — ядоса се Вадим.

— Ами, значи няма да се чува в административната сграда — свих рамене.

— А тук има ли черен вход? Или някакъв резервен вход?

— Би трябвало. Сигурно има. Хайде да минем през арката и да влезем в двора. Там ще видим.

Тръгнахме към арката. Вадим непрекъснато натискаше бутоните на мобилния си, вдигаше го до ухото си и тихичко повтаряше:

— Не разбирам. Нищо не разбирам. Обадих им се от Питер. Говорихме къде да поместят рекламните материали.

Той непрекъснато плюеше в краката си и му личеше, че е ужасно нервен. Аз също страшно се изнервих. И двамата вървяхме, надявайки се, че ей-сега ще открием тази дяволска задна врата, ще я отворим и ще чуем бръмчене на бормашини или удари на чук или настройването на музикалната уредба. И ще срещнем Саша и Миша и ще им кажем: „Ей, малоумници, защо още не сте окачили шибаната табела и не си вдигате мобилните?“ И Саша и Миша отново ще ни погледнат, като че ли сме болни деца, и ще кажат нещо от сорта на „не ни пречете да работим, да ви го начукаме“. Или ще се окаже, че и двамата са сменили номерата на мобилните си. И че тези ебани промоутъри просто са забравили да ни кажат това. Понеже вятър ги вее на бяла кобила. А пък ние толкова ги обичаме. Но колкото повече се приближавахме към арката, толкова по-осезаемо ставаше чувството ми, че нищо от онова, което си мислех, няма да се случи. И че всичко е много по-лошо, отколкото си мислим. Макар че какво по-лошо би могло да има?