Сергей Минаев - Духless

Продължавах да крещя в лицето му, а слюнките ми пръскаха брадичката му. Вадим ги изтри с ръкав, отблъсна ме с две ръце в гърдите и хукна на бегом към колата си. Качи се вътре, запали мотора, даде на заден, изравни се с мен и свали стъклото, за да ми извика:

— Ти си ненормален изрод! — Вадим завъртя пръст на слепоочието си. — Ти си пълен идиот и трябва веднага да идеш на лекар. Върви на лекар, чуваш ли?

Той вдигна стъклото и се понесе напред.

— Тръгна ли вече? Чакай малко, и аз идвам, къде си се разбързал? — извиках му и хвърлих по него недопитата кутия кока-кола.

Кутията улучи задното му стъкло, част от течността шумно се изплиска и се разпени по него. Колата на Вадим се лашна леко встрани и изчезна от полезрението ми. А аз останах още известно време на пътя като персонаж от италианска мелодрама на Фелини и изкрещях подире му, свивайки длани на фуния:

— Поздрави жена си и детето си, малоумнико! Кажи им как от алчност си профукал всички семейни спестявания! Кажи й, че онази пола „Missoni“, с която беше на рождения ти ден, е страхотна! Целувки!

След това отидох до вратата на клуба и с всичка сила я ритнах с крак. А после я треснах още веднъж. Нещо изпращя. Беше или вратата, или обувката ми. Поуспокоих се малко и запалих цигара. В далечината се появи милиционерски патрул и нещо ми подсказа: „По-добре да изчезнеш, пич. По-добре да изчезнеш…“

Към дванадесет часа през нощта отидох във „Fabrique“. Огледах тълпата, състояща се от млади момичета, които се стремяха колкото се може по-бързо да станат старици, и млади момчета, половината от които нямаха нищо против да станат момичета. И момичетата се опитваха да си поговорят с младежа от фейсконтрола, обръщайки се към него по име, кискаха се и флиртуваха по всевъзможни начини с него. За разлика от момчетата, които стояха с мрачни физиономии, говореха делово по мобилните си и непрекъснато отиваха при него и му подхвърляха някакви важни, според тях, имена. А той стоеше като кремълски караул с отсъстващо изражение и блуждаеща усмивка. Страшно непристъпен и затова още по-привлекателен за тях. От време на време казваше на момчетата нещо от сорта на: „Обадете се на еди-кой си“ или „Имате ли карта за клуба?“ И когато поредното истерично момче избухваше с крясъка: „Ние сме приятели на еди-кой си, не разбра ли?“, той им казваше „Лека нощ“ и се обръщаше усмихнат към момичетата. И главата му сякаш излъчваше сияние, макар да бе ясно, че този ефект се създаваше от табелата на входа.

От време на време пускаше в клуба момичетата, които му харесваха, заради което останалите страдалци издаваха нещо като стон и концентрираха върху младежа от фейсконтрола още по-признателните си и раболепни погледи. Едно момиче излезе от тълпата и започна пискливо да говори нещо по мобилния си. Изглежда нейната приятелка по някакъв начин беше попаднала вътре, а нея не я бяха пуснали. И сега тя й врещеше в слушалката:

— Така ли? И какво, аз сама ли ще вися тук като идиотка? А той кога ще дойде? А сигурно ли е, че той има карта? Ами, ако изобщо не дойде? Оксана, да не си откачила? Как така не знаеш? Помоли някой вътре, чуваш ли? Нямаш ли някой познат мъж, който може да ме вкара? Кога ще ми се обадиш? Ще чакам още двадесет минути и си отивам, разбра ли? Да… Да, не зная телефона му, не ми го даде. Добре, доскоро.

След това тя се облекчи с думите „да ти го начукам“, извади една тънка цигара и я запали. На пръв поглед беше на не повече от двадесет и две години. Изглежда днешното затруднение щеше да се превърне в най-голямата й катастрофа за това лято.

Известно време наблюдавах монодрамата на това момиче, след това минах покрай него, кой знае защо се обърнах и му казах:

— Здрасти, проблем ли имаш?

Тя извърна рязко глава към мен и направи презрителна гримаса, мислейки, че това е поредният й връстник, който се опитва да си играе на среднощен каубой. Но щом видя, че е сгрешила, бързешком премигна няколко пъти, направи физиономия на плаха дебютантка от порноиндустрията и каза:

— Ами… разминахме се с приятелката ми. Тя вече е вътре, а картата ми е в нея.

И тази нейна елементарна лъжа ми навя още по-голяма мъка, но тъй като аз всъщност си я изпросих сам, просто й казах:

— Да вървим, приятелко. Сигурно само този клуб ти липсва, за да попълниш комплекта си.

Тя се поколеба нерешително няколко секунди, след това ме хвана доста здраво под ръка и ние тръгнахме към входа. Когато се промъкнахме през тълпата, поздравих младежа от фейсконтрола, а той отвори вратата и попита: