Сергей Минаев - Духless

Имах чувството, че стоя на течение и че ми духа във врата. Усещането ми за дискомфорт беше толкова силно, че ми се щеше да вдигна яката на сакото си, за да скрия врата си. Но в действителност в клуба беше доста горещо и тук просто нямаше откъде да стане течение. Много добре знаех това, но чувството ми за дискомфорт се засилваше все повече и повече. Като на всичкото отгоре се подсилваше и от това, че не можех да определя точно източника му.

В залата свиреше онова шибано дрънкало Benny Benassi. Някакво момиче му припяваше, движейки се много сексапилно в такт с музиката. То ме посочи с ръка и се понесе към мен. Приближи и започна направо да се търка в тялото ми. Явно също беше нашмъркана.

— Are you gonna hit my heart? — продължи да тананика тя в ухото ми. — Are you gonna leave me once again?

— Кой, аз ли? — креснах й. — Да ти разбия сърцето?

И в този миг в съзнанието ми започнаха необратими химически реакции. Отдръпнах се от мадамата и направо ме втресе от ужас, отвращение и безизходица. Нима тук можеше да се разбие нещо, освен чаша или бутилка шампанско в нечия глава? Нима някой тук имаше сърце?

— Хора, лошо ми е. Страшно ми е зле. Не виждате ли? Ей-сега ще пукна тук. Ще пукна от вашето равнодушие и празнота. Ей, искам някой да си поговори с мен! Чувате ли? — крещях аз с цяло гърло, вдигнал двете си ръце нагоре.

Музиката свиреше толкова силно, че не се чуваше нищо, ако не говориш право в ухото на събеседника си. И въпреки това целият ми външен вид, разчорлената ми коса и вцепенените ми очи би трябвало да показват, че наистина имам неприятности.

Но само ми се струваше, че е така.

— Да, разбрахме, че тук е много яко! Леле, че си готин! Често ли идваш тук? — врещяха насреща ми две пички.

Щом чух това, се задуших от ярост и се приближих плътно до тях. Едната ме прегърна през кръста и започна да ме гали по задника, като в същото време нареждаше:

— Ох, какво дупе имаш. Много сладко момченце, нали? — попита тя приятелката си.

— Ама, вие наистина ли не разбирате? — продължих да крещя. — Наистина ли тук на никого не му пука за нищо?

— Ъ-ъ — кикотеха се те, — я ни обясни, ха-ха-ха! Какво има?

— Край, това е просто краят! — Вече направо виех и разтърсвах въздуха с ръце. — Това е истински ад!

Пичките също се разпищяха и също вдигнаха загорелите си ръце нагоре. Аз вече се тресях от гняв. Започнах да удрям ръцете им колкото се може по-силно, та най-после да ги свалят и да престанат да се зевзечат.

— Ей, да не си откачил? — извряка едната от тях. — Оля, ама тоя май че яката е надрусан.

Като в същото време и двете не преставаха да се кискат с истеричния си смях. Аз продължавах да се опитвам да сваля разлюлените им ръце и им казах:

— Чуйте ме, чуйте ме. Наистина ми е много зле. Разбит съм, размазан съм от всички тези лайна, които самият аз произвеждам денонощно. Поговорете си с мен, послушайте ме, огледайте се наоколо, не разбирате ли какво става тук? Всички сме се побъркали, всички трябва да се лекуваме. Още две крачки и всички тук ще пропаднем вдън земя.

По телата и по ръцете ни, които ту се издигаха, ту се спускаха, се плъзгаше лъчът на стробоскопа. Когато попаднеше върху тялото, той визуализираше такъв особен плъзгащ се ефект. Дори и да стоиш на едно място, пак изглеждаш така, сякаш се движиш много-много бързо. А какво да говорим за нас. Отстрани изглеждахме като древно божество с три глави и шест ръце, които се носеха бързо из пространството. Или от коката, или от стробоскопа започнах да осъзнавам, че се сливам с тези две момичета. И започвам да усещам и шестте ръце като мои. Като същински нашмъркан с кокаин Шива. Главите на мадамите с облещени очи и огромни, разтеглени в усмивка устни сякаш се движеха около мен като спътници около планета. Лицата им ту се озаряваха, ту отново изчезваха в сянката под блясъците на стенното осветление.

В един момент започнах да осъзнавам защо непрекъснато ми се искаше да скрия врата си. Разбрах какво беше това дяволско усещане за хлебарки, които тичат по гърба ми. Усетих с кожата си нечий поглед. Обърнах се и започнах бавно да плъзгам очи по залата като перископ. Най-после погледът ми открои в полумрака на десния ъгъл в дъното, там, където се намираше секторът с диваните, един човек. Кръстосал крак върху крак в креслото се бе излегнал някакъв пич, облечен в снежнобяла риза, разкопчана почти до кръста, и със светлосин костюм. В едната си ръка държеше чаша с кафява течност, която поклащаше в такт с музиката, а с другата непрекъснато приглаждаше косата си. Заради специалното дискотечно осветление цялото му облекло излъчваше много ярка, почти неонова светлина, ако ме разбирате за какво говоря. И в това не би могло да има нищо особено, защото такива скучаещи персонажи, които сканираха залата, търсейки мадами, бяха много във всеки нощен клуб. Но проблемът беше в това, че той изобщо не гледаше мадамите. Този пич оглеждаше мен и то много внимателно. И това никак не ми харесваше, дори нещо повече — този поглед ме дразнеше. И за миг неговият притежател ми се стори източник на всичките ми днешни неприятности и на цялата ми депресия. Приближих се много бързо до него, почти изтичах при него, седнах в креслото насреща му и почти изкрещях в лицето му: