Сергей Минаев - Духless

— Е, какво има, хлапе? Това вече е твоя лична война, така ли?

Охраната ме избута от клуба и до ушите ми достигнаха само откъслечни думи от следващите му фрази. Той май говореше нещо за изгубените съюзници или просто така ми се стори. Не бях сигурен. Макар че много ми се щеше да чуя това по-добре.

Отдалечих се от клуба, полека-лека започнах да изтрезнявам и да обмислям случилото се. Все още ме тресеше от агресивността на ситуацията и най-вече от мисълта, че тъй и не разбрах какво точно искаше да ми каже този педал. Кой знае защо ми се струваше, че той имаше предвид нещо много важно лично за мен. Вече нямаше да разбера какво. И ми беше много обидно, че се случи така, от друга страна, напълно се оправдавах, но все пак се чувствах много неуютно и изпитвах известен страх. Всичко това много приличаше на някакво шибано пророчество на влъхвите. Макар че той, разбира се, не беше никаква влъхва, а просто един педал с разбит нос. И когато си помислих това, се развеселих и след известно време отново се озовах на „Чистите езера“ от онази страна, където се намираше спирката на метрото „Чистите езера“.

Събуждах се вече за четвърти път през тази нощ. Сънувах някакви безсмислици. Чаршафът и одеялото бяха толкова мокри, сякаш леглото ми беше в субтропиците. Потях се, въртях се, мачках възглавницата и се опитвах да броя до сто. Изобщо полагах всички усилия най-после да заспя праведен сън. Но не можах да го направя за пети път. Станах и отидох в кухнята, за да си взема цигара. Запалих я, отидох до прозореца и се замислих, че и миналата нощ беше същата. Изведнъж осъзнах, че през изминалите три денонощия бях спал общо не повече от девет часа. Ако това изобщо можеше да се нарече сън. Бях страшно изморен. Бях толкова изморен, че започвах да изпитвам апатия към всичко още от сутринта, веднага щом отворех очи. Успокоих се с това, че всичко ще се оправи, че просто съм в някакъв отвратителен период, че трябва просто да замина на почивка и след това всичко отново ще бъде наред. Умората ми, раздразнението ми, нежеланието ми да възприемам околните и други признаци на душевно заболяване щяха да преминат.

Часовникът показваше седем сутринта и аз трябваше да се захвана с нещо. Поне до десет часа. Тогава можех да изляза от къщи, да се видя с някого или просто да закуся. Главата ми беше много мътна от безсънието, очите ме боляха, слепоочията ми пулсираха и аз реших да отида под душа, та да се почувствам поне малко по-добре. Стоях много дълго под горещите струи вода. Ловях ги с уста, подлагах врата си под душа и имитирах масаж на шийните прешлени. През цялото време, докато стоях под душа, превъртах наум изминалите събития. „Vogue Cafe“, заседанието в офиса, пътуването ми до Питер, историята с парите. А между всичко това — купони, купончета и купонченца, клубове и ресторанти, някакви момичета и момчета и т.н. И ми се стори, че съм изгледал някакъв много скапан филм. С ужасен и абсолютно лишен от смисъл сценарий. Единственото ми желание беше да върна DVD-то във видеоклуба и да кажа на познатите си никога да не го гледат. Но оставаше основният проблем — че главният герой на цялата тази лайняна сага бяха АЗ. Това беше гадно, отвратително и толкова страховито, че чак коленете ми се разтреперваха. Но истината беше такава.

Избръснах се, сресах се и се погледнах в огледалото. Наистина имах страшно скапан вид. Ако ми сложеха малко грим, щях да заприличам на истински съсипан от хероин рокгерой. Но всъщност ми беше малко смешно. Стоях на ръба на преумората и на влизането си в психиатрична клиника и в същото време си мислех как щях да изглеждам, когато санитарите ме приберат. Простотиите ми наистина нямаха край.

И въпреки това денят направи опит да започне. Навън просветля и по улиците се появиха първите хора-чучулиги, които извеждаха кучетата си на разходка. Някъде забръмча мотор на кола. Включих кафеварката и отидох в стаята да се облека. Дълго разглеждах съдържанието на гардероба. Искаше ми се да си облека нещо топло. Обух си кафяви панталони, риза и кафяво сако от туид. Погледнах се още веднъж в огледалото и се опитах да си внуша, че съм абсолютно спокоен. Започнах да обикалям стаята в кръг. Постепенно ме обзе някакъв страх. Изпитвах смътно усещане за тревога. На пръв поглед всичко си беше на мястото, но, от друга страна, промените бяха станали не с предметите наоколо, а в самата атмосфера. Седнах на дивана и усетих как ушите ми рязко писнаха. Стиснах главата си с ръце, постоях в това положение около пет минути, след това бавно свалих ръцете си и като че ли зачаках да се случи нещо ужасно. Огледах се наоколо. Май че нищо не се случваше, но усещането за промяна стана още по-угнетяващо. И в този момент усетих, че не чувам абсолютно никакви звуци. Наоколо цареше пълна и непробиваема тишина. Като в пустиня. Върнах се в кухнята и погледнах през прозореца. Улицата беше мъртва. Дори хората с кучетата бяха изчезнали (или кучетата с хората, както предпочитате). Тишината ме оглушаваше. Обсаждаше ме от всички страни. Обгръщаше ме и ме притискаше в ъгъла на кухнята. Облегнах се на стената и, влачейки се по нея на една страна, се върнах в стаята. Чувствах се страшно зле. Намерих дистанционното и пуснах телевизора. Превключвах канал след канал, но… не се случваше нищо. В горния десен ъгъл се сменяше логото, но самият екран беше бял и празен. Изключих телевизора и отново го включих. Отново не стана нищо. Пластмасовата кутия пак ми демонстрира същата празнота. И млечнобелия си екран.