Сергей Минаев - Духless

— ПИЧ, КАКВО СИ МЕ ЗЯПНАЛ, ДА НЕ СИ В ЦИРКА?! — намеквайки му, че изобщо не съм някакъв си клоун на арената и тъй нататък. И че няма защо да ме гледа толкова съсредоточено.

А в това време той отпи спокойно от шибаната си чаша и много кротко ми отговори:

— А ТИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СИ В ЦИРКА? Впрочем, искаш ли уиски?

И от този негов спокоен тон цялата ми избуяла агресия стихна. И се почувствах някак необяснимо спокойно и безразлично уморено. Сякаш бях тичал към спирката, опитвайки се да се вкопча в тръгващия тролей, но той бе заминал, затръшвайки врати точно под носа ми. И аз бях толкова съсипан от бягането, че вече ми беше все едно, че закъснявам навсякъде. Вдигнах ръка, за да дам знак на сервитьора, но пичът я свали, вдигна от масата, която беше пред креслото му, друга чаша и ми я подаде. Чукнахме се, аз отпих една голяма глътка и усетих, че алкохолът оросява мозъка ми като топла вълна и се смесва с наркотиците. И тихо казах:

— Господи, кога най-после ще изгори целият този шибан цирк?

— Когато го напусне последният тъжен клоун като нас с теб. Този град работи като хубав ресторант. До последния посетител — отвърна новият ми приятел, усмихвайки се тъжно.

— А защо ни е всичко това, пич?

— Че да не би да има нещо по-различно от това? По принцип има ли значение от какво ще изпадаш в непрекъсната депресия? От работата си, от семейния си живот, от любовта си, от водката или от наркотиците? В крайна сметка един прекрасен ден няма да ни донесат покани за новия купон и ние ще отпаднем оттук в пълно недоумение дали някога сме били по тези места или сме сънували?

— Виж какво — казах, опитвайки се да придам на разговора полемичен характер, като всъщност вътрешно бях съгласен с всяка негова дума, — виж какво, ти наистина ли си сигурен, че не можем да постигнем нищо друго? Наистина ли всички са потънали в рутина и всички изпитват такава празнота? Наистина ли живеем само заради това всеки петък вечер да се опитаме да се измъкнем оттук?

— Точно така. Разбери, ние не вървим наникъде и не се сдобиваме с нищо. И това се отнася за цялото човечество. Нищо не се променя вече цели триста години. И няма никакви цели. Просто мнозинството си измисля разни лъжи, които нарича „цели“ или „смисъл на живота“. Не се бой, че ще изгубиш нещо. — С тези думи той сложи ръка на бедрото ми, а аз, осъзнавайки, че той просто се е увлякъл в разговора със сродната душа, го погледнах. Той вдигна ръката си, за да си вземе цигара.

— Тогава защо е всичко това? — Посочих с ръка цялата зала, сякаш очертавах планетата, и ме заля втората вълна. — Разбираш ли — не клубът, не градът, а всичко. В глобалния смисъл на думата. Защо трябва да живеем, след като всичко и без това е ясно?

— Заради самия живот. Заради самото всекидневно съществуване. Това е процес заради самия процес. Всекидневни чувства или липса на такива, безпричинна радост или постоянна депресия. Процес заради самия процес. Макар че тук едва ли има нещо, което би могло да се нарече процес в глобалния смисъл на думата, както се изрази ти. Мисля, че на планетата Земя просто й е нужна онази отрицателна или положителна енергия, която населението й отделя. Вероятно тя осигурява движението и съществуването на планетите. Иначе нямаше да изтърпи милионите изроди, които живеят на нея. Виж какво, хайде по-добре да изпием по едно, искаш ли?

— Чакай малко, чакай малко. Ами любовта? Това също ли е блъф?

— Традиционните форми на човешка привързаност и всички тези скапани на вкус и впоследствие мърляви на вид отношения между една жена и един мъж вече не са нужни на абсолютно никого. Тук, в Русия, по силата на патриархалността, на необразоваността и на скудоумието на населението все още държат на тях. И затова на космополитните хора и по-точно на хората с космополитен дух, им е доста тежко…

И той отново сложи ръка на бедрото ми, а аз, макар вече да бях почти невменяем, осъзнах някъде дълбоко, с едно трезво кътче на съзнанието си, че той не правеше това от прилив на братски чувства, а със съвсем различна цел. И този път той не махна ръката си, когато го погледнах. Да, тоя скапаняк продължаваше да държи ръката си на бедрото ми. И таз добра. На това място не издържах, отблъснах ръката му и му казах високо, право в ухото му със сребърна обеца:

— ЕЙ, ПИЧ, МОЛЯ ТЕ, МАХНИ РЪКАТА СИ ОТ КРАКА МИ!

А той сякаш не ме чу какво му крещя, сложи я отново на бедрото ми, започна да ме гали, да ме гледа миличко с курвенски поглед и тихичко да ми говори: