Сергей Минаев - Духless

— Виж какво, приятелю, в момента ситуацията е същата, повярвай ми, същата е. Ситуацията не е курва и не можеш да я купиш за триста долара. Тя или възниква, или не. Днес имаш нужда точно от това. Съществуваш ти и твоите емоции, всичко останало няма значение, това е. Повярвай ми, приятелю.

И шепотът му ми се стори прекалено горещ и някак лепкав. Той продължи да говори нещо за ситуацията, за моята готовност за нея и за очакванията, в чието превъплъщаване не всеки има късмет. И за няколко секунди аз изгубих чувство за реалност, а през това време той продължи да ме гали и да ми шепне, че знае онова, което аз не зная, да ме пита доколко съм готов за обновление и за свежа струя и други такива в този дух. И на фразата му: „Повярвай ми, утре това вече няма да ти изглежда като нещо особено“, сякаш ме удари ток. Станах, фокусирах поглед върху пича, вторачих се в ухото му с обецата, в което преди пет минути крещях, и изведнъж осъзнах, че това беше дясното му ухо. Разбирате ли? Той носеше тази шибана обеца на дясното си ухо! И аз проумях, че той изобщо не беше някакъв си добър случаен познат, изхвърлен от вълната на обстоятелствата на моя остров. И ние с него изобщо не бяхме колеги в борбата с празнотата. И че цялото наше взаимно разбирателство, появило се толкова навреме за мен, е абсолютно менте. И че този изрод е просто един обикновен педал, който сваля момчета по клубовете и кръчмите. И само един пиян и нашмъркан идиот като мен не би могъл да разбере това веднага. А вместо това аз се бях хванал на всичките му дрънканици, че съдбата често събира духовно близки хора, които не се познават, в моменти, когато те имат огромна нужда от това, както и за самотата в големия град, и за нашата любов, от която никой няма нужда, и така нататък. И аз направо се нажежих до бяло от тази истина, която най-неочаквано се разкри пред мен, а още повече от това, че този педал просто бе използвал тежкото ми състояние и потребността ми да си поговоря искрено с някого, все едно с кого.

И аз превъртях всички тези неща в главата си, надвесен над него, а той непрекъснато се опитваше да ме хване за ръката и да ме върне на мястото ми. И този негов опит да ме пипне ме вбеси още повече, и аз доста точно за състоянието си го ударих с дясната си ръка в челюстта. Пичът отхвръкна назад в креслото, а аз го цапардосах още веднъж и го улучих в носа. Ударих го с такава сила на превъртял човек, че той се катурна назад заедно с креслото. Изтичах зад креслото с пълната увереност, че той вече лежеше по лице и го намерих застанал на колене с разбит нос. Той се смееше. Направо ми се зави свят от ярост, а тоя си стоеше на колене, смееше се в лицето ми и крещеше:

— Ти не биеш мен, малоумнико. Ти биеш себе си, разбра ли? Хайде, каубой, забий още едно кроше на този педал. Удари огледалото, братко, и не се бой, че ще си срежеш вените. И без това нямаш нищо друго, освен него. Никой няма нужда от твоя живот, дори и ти. Ти си профукал всичко, това поне разбираш ли го, глупако?

И вече, без да осъзнавам къде нанасям ударите си, започнах да го налягам, където ми падне. По тялото, по главата, по ръцете. А той се търкаляше по пода, кискаше се с цяло гърло и крещеше:

— Още, още. Продължавай. За всяка година, за всяка профукана минута. Давай, пич. А когато се умориш, ще ти оставя телефона си.

Постепенно започнах да губя сили в тази яростна еуфория. С всеки следващ удар, с всеки порив на кикота му, с всяка негова фраза разбирах, че ударите ми не му причиняват никаква вреда. Дори точно обратното, струваше ми се, че той просто се храни от това с остатъците от енергията ми. И започнах да губя сили, докато не усетих няколко бързи удара в тялото си, последвани от нокаутиращ удар в лицето. А след това паднах в ръцете на дотичалата охрана на клуба…

Някой плисна вода в лицето ми. Някой — мисля, че това беше местният пиар Слава, — избърса носа ми с кърпа. Стоях в коридора пред изхода. Двама охранители ме държаха здраво за ръцете. Пред входа на залата в началото на коридора стоеше онзи педал, а един представител на администрацията на клуба го успокояваше, изтупваше дрехите му, оправяше непрекъснато сакото му и му обясняваше нещо. По всичко личеше, че пичът е много ценен клиент, иначе нямаше да го обграждат с такова внимание. А той стоеше, продължаваше да приглажда косата си и да ме гледа както преди. Слава ме побутна към изхода и в същия миг педалът се отдръпна от събеседника си, приближи се до мен, избърса в движение кръвта, която течеше от носа му, с два пръста и ги прокара един след друг под очите си. Така, както са правили индианците, нанасяйки бойна окраска на лицето си. Вцепених се на място, неспособен да откъсна поглед от лицето му. И ми се стори, че гледам филм, в който се сблъскват съвременни, образовани и невярващи в магии хора от XXI век с тъмните сили на култа вуду, който е неподвластен на никакви влияния на прогреса и застъпниците му още от сътворението на света си живеят по собствените си закони. И ме обзе истински страх, а този пич отново ми се усмихна и ми каза: