Сергей Минаев - Духless

Без да изключвам телевизора, внимателно, сякаш от това зависеше нещо, оставих дистанционното на малката масичка. Отидох в другата стая, отворих бара и там видях една бутилка „Jameson“. Налях си една чаша уиски. Седнах във фотьойла и започнах да се успокоявам: „Няма нищо. Просто има някакви смущения. Нещо се е случило с антената. След малко всичко ще се оправи.“

Взех няколко лъскави списания от полицата, запалих цигара и реших да ги прелистя за самоуспокоение. Отворих първото списание, погледнах страниците му и видях, че те са абсолютно бели. И празни. Разбирате ли? На тези шибани страници не беше отпечатано нищо. Взех друго списание. Положението беше същото. Взех трето списание и отново видях същото. Двеста бели страници. Двеста страници празнота.

Оставих списанията. Направо треперех от нерви. Трябваше да се захвана с нещо. Трябваше да се хвана за нещо. В един момент погледът ми попадна на албума със снимки. Нали ги знаете онези лигави албуми, каквито има във всеки дом. Някои държат в тях фотографии от сватбата си, от рождения ден на съпругата си и на майка си или от собствения си рожден ден. Едни такива трогателни моменти от живота, уловени от любопитния фотограф. Аз също имах такъв албум. Със снимки от разни купони, от сесии на модни фотографи, с копия на снимки, които после бяха публикувани в модните списания. Общо взето All that jazz.

Отворих албума, за да се успокоя. И да прелистя всички тези фотопарчета от собствения си живот. Казано накратко, да се отдам на спомени. И знаете ли какво видях там? Точно така. Там не видях нищо. Всяка страница на албума се състоеше от по три картончета дебела хартия, които не съдържаха нищо. Извадих няколко картончета с надеждата, че просто съм мушнал снимките обратно. Нищо подобно. Картончетата бяха абсолютно празни. Чак ми стана смешно. Колко правдоподобно беше това. Трудно е да очакваш нещо видимо, когато снимаш празнота.

Върнах се обратно в кухнята. Тишината вече не беше чак толкова критична. Разбирах, че празнотата около мен беше достигнала апогея си. Празнотата беше станала абсолютна. Дори смятах, че в това мое състояние има известен комфорт.

Налях си една чаша кафе, дръпнах стола насред кухнята и седнах на него с лице към облегалката. Подпрях брадичката си на ръба й и се загледах през прозореца.

Чудех се къде да отида да закуся. На кого да се обадя, за да ми направи компания. Но проблемът беше в това, че всичките ми познати бяха виждали ранно неделно утро само по телевизията и още спяха, предвидливо изключили мобилните си, за да избегнат обажданията на такива обикновени градски луди като мен. А освен това си мислех, че би било добре да срещна случайно някой мой съученик или състудент, та да поседя и да си побъбря с него два часа, без да въртя безсмислени номера и без да поемам следващи ангажименти. И в този миг в стаята иззвъня мобилният ми. Нима, освен мен в този град не спеше и още някой? Отворих капачето на мобилния и чух гласа на Юля:

— Здрасти.

— Здрасти. Имам ли видеокамера вкъщи?

— Това пък откъде ти хрумна?

— В такъв случай, откъде знаеш, че не спя?

— Не зная. Просто реших да ти се обадя. Как си?

— Честно казано, шибано. Празно ми е.

— Трезв ли си?

— Абсолютно. Ще идем ли да закусим? Вече два часа се каня да ида да закуся.

— Не мога. Не съм в града…

— Така ли… жалко… Изобщо ли не си в града или… такова… ще се върнеш ли?

— Ще се върна във вторник сутринта с влака. Ще ме посрещнеш ли?

— Сигурно. В смисъл, че много искам да те посрещна. Ще ми кажеш ли номера на влака, гарата и тъй нататък?

— Разбира се. Ей-сега ще ти ги изпратя на есемес.

— Прекрасно. Знаеш ли…

— Какво?

— Исках да ти кажа… в смисъл, че исках да ти кажа, че ми е много мъчно, че днес няма да закусим заедно и тъй нататък. И изобщо тогава ти наговорих един куп глупости. Виж какво, всъщност аз си мислех нещо съвсем друго и…

— Зная. Хайде да обсъдим това после. Всичко ще бъде наред.

— Ами, добре… Тогава доскоро.

— Доскоро. Ей-сега ще ти изпратя есемес.

— Добре. Юлечка, исках да ти кажа, че аз…

— Какво?

— Е, ще ти го кажа, като се видим.

— Добре.

И преди да прекъсне връзката, тя се засмя, а аз се чувствах ужасно тъпо, защото тъй и не можах да изцедя от себе си нищо сериозно. И в сегашното ми състояние това ми се струваше страшно важно. Получих есемес от нея и грижливо си записах датата, часа и номера на влака на едно жълто листче, което залепих на огледалото. Общо взето много мразех жълтите листчета post-it, никога не ги използвах и смятах, че на тях един на друг си пишат разни глупости първокурсниците, които мислят, че са влюбени. Като на това отгоре залепят тези боклуци навсякъде и целият апартамент се покрива с тези жълти правоъгълници, на които с маркер са нарисувани сърца, усмихнати муцунки и любовни думички. Така цялото жилище заприличва на една голяма дъска за информация на рецепцията. Казано накратко, смятах това за пълна лъжа, но също имах такива листчета вкъщи и сега ми се щеше да преписвам и да преписвам този есемес и да облепя с листчетата цялото огледало…