Сергей Минаев - Духless

Поръчах два портокалови фреша с лед и минерална вода. Вадим мълчеше, вторачен в прозореца и гризеше ноктите си. И като че ли всеки момент щеше да изпадне в истерия. Побутнах фреша към него и казах:

— Хайде, изпий го, друже, ободри се малко.

— Не искам нищо, разбираш ли, не искам нищо. — Той помръдна тромаво лакът, събори чашата и разля всичкия сок на масата.

Това малко го извади от състоянието на пълно затъпяване. Вадим хвърли няколко салфетки върху локвата на масата и с командирски тон повика сервитьора. Стори ми се, че това е добър момент, за да подкарам разговора към ироничното русло. И да превърна ситуацията в хумореската „аутсайдерите се надушват отдалеч“.

— Вадим, кажи ми честно, защо не спа вкъщи? Имаш жена и дете. Те се притесняват за теб — започнах аз, подхилвайки се, — заради някаква нова мадама ли си толкова нервен?

— А при теб всичко ли е наред? Направо си е ебало майката колко е наред! Прецакаха ни със сто и петдесет хиляди долара, а при теб всичко е наред. — Вадим започна да се самонавива. — По цяла нощ не спя, разбра ли? Скоро очите ми ще се пръснат от налягане и изобщо не ми е весело. Направо ще пукна от мъка.

— Вадим, употребяваш ли наркотици? — Изражението ми беше скръбно и сериозно.

— Да! Да! Вчера се нашмърках с кокаин, днес вече съм се напил и изобщо няма да се прибера вкъщи. Чакам всеки момент нашата служба за сигурност да ме спипа. А ти седиш и ми разиграваш циркове. Да не би да си в комбина с тях? А? Нарочно си ме забъркал в тая работа, преметнал си ме, а сега седиш тук и дори не се опитваш да се направиш на партньор по нещастие.

— Ти съвсем си се побъркал. Да не би да не си чувал думите на Кърт Кобейн: „Никога не смесвайте алкохол и наркотици“? Пак ли си забъркал кокаин с уиски и кола? А освен това какво общо има твоята служба за сигурност?

— Ами има, мамка му! — Вадим се наведе близо до мен. — Много общо има.

— Не разбрах? Ти ми каза, че искаш голям дял, но имаш само петдесет хиляди. Да не си взел назаем от някого в службата? И сега се страхуваш да не те наклепа пред службата за сигурност?

— Не, не. — Вадим започна да шепне. — Взех всички пари, разбираш ли, всички пари ги взех от службата си.

— Че кой идиот ти е дал сто хиляди назаем?

— Никой не ми е дал, прекарах цялата сума като бюджет за зареждането с нашата стока на този шибан клуб и за промоции по време на откриването и на купоните там, разбираш ли? ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ЕБАНИ СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА!

— Така ли… — изтръгна се от мен.

Винаги бях подозирал, че, освен с тщеславие, Вадим е обременен и с изумителна алчност към парите. Особено към чуждите. Но поне да се бе ограничил с петдесет хиляди. Обаче — не. Той пожела да има по-голям дял от мен. Идиот… да вземе и просто да отмъкне сто хиляди долара от компанията във вид на собственото си участие в проекта. Наистина: хитрата сврака хлътва с двата крака…

— Вадим, кажи ми, моля те, за теб въпрос на чест ли беше да имаш по-голям дял от мен? Защо изобщо е трябвало да въртиш тия номера с бюджета?

— Не зная, не зная… нали познавахме тези момчета. Всички ги познават, възможността беше идеална, винаги съм мечтал да имам нещо такова. Клуб или бар. Нямах представа, че НЕЩАТА ЩЕ СЕ ОБЪРНАТ ТАКА! А освен това нали ти ми го предложи? Нали ти уреди всичко. — Той мяташе мълнии с очи към мен и ми се стори, че вече започнах да разбирам защо поиска да се видим.

— Вадим, но аз не съм те карал да отмъкваш бюджета на корпорацията, нали? И не съм ти писал обосновката на проекта или както там го наричат при вас.

— Виж какво, нямам това предвид. Обърках се, не зная какво да правя. В понеделник службата за сигурност ще започне да проучва всичко и край. Разбираш ли? Край. Ще е добре, ако просто ме уволнят, но това най-вероятно ще свърши със съд за разхищение. Ще ми го напукат, целия ще ми го начукат. Ти не разбираш това, ти никога в живота си не си ценил тези неща. Аз вървях към този пост три години. Три fackin’години. Търпях тези шибани американски кретени. Гърчих се и се впивах със зъби и нокти в поста на брендмениджър. А сега губя ВСИЧКО, абсолютно всичко. Не зная какво да правя. Просто съм в задънена улица.

Забелязах, че Вадим започна да хлипа. Още миг и щеше да се разплаче. Запалих цигара, погледнах тъпо към залата и осъзнах колко много го мразя. Той продължаваше да дрънка глупости за кариерата си, за лишенията и за мъките на съвестта си, за сделката със самия себе си. Беше ми толкова гнусно, че нямах търпение час по-скоро да се измъкна оттук. И да го оставя сам да размазва сополите си по чинията на собствения си живот. Боже мой, кой изобщо беше измислил тези пари? И най-вече, кой бе измислил възможността да се допускат такива идиоти до паричните потоци? В този момент Вадим ме хвана за лакътя, погледна ме в очите и развълнувано ми каза: