Сергей Минаев - Духless

Събудих се окончателно. Влакът отново беше спрял. Дори имах чувството, че влакът изобщо не беше тръгвал от мига, в който заспах. Погледнах часовника на съседа си — беше девет часа вечерта. Бях спал девет часа. Станах и излязох от вагона. Пред очите ми се разкри типична малка гаричка или някакво селце. Наоколо се стелеше море от зеленина и се виждаше малката сграда. Опитах се да разбера името на гарата, но не видях никаква табела с надпис. Всъщност какво значение имаше?

В това време мотрисата, която ме докара дотук, потегли. Тръгнах да се разхождам по перона и започнах да се оглеждам на всички страни. Точно пред мен беше сградата на гарата и автогарата с два сектора и няколко закъснели пътници. А освен това видях няколко будки, павилион „Хранителни стоки“ и едно кафене. Над кафенето се виеше дим от мангал. Едно момиче и едно момче седяха на пластмасови столове, ядяха печено на шиш месо и пиеха вино. Замислих се дали съм гладен или не. Момчето обърна глава към мен. Лицето му беше доста зачервено. Или от страст към алкохола, или от страст към момичето. При всички случаи осъзнах, че нямам никакво желание да ида на площадчето.

От другата страна на перона се виеше междуселски път с редки храсти. И аз тръгнах натам. Преминах през релсите и стигнах до пътя. Той минаваше покрай железопътната линия, като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Тук-там виждах къщички, а след това започна гората. Покрай самите релси растяха малки жълти цветя. Те приличаха на цветята, които веднъж бяхме брали с майка ми, когато бях малък. Макар че не бях съвсем сигурен. Вървях покрай релсите и кой знае защо берях цветя. След известно време вече стисках в ръцете си доста голям букет. Спомних си, че ако сред цветчетата намеря някое, което има седем или шест листа, мога да си намисля някакво желание, което задължително щеше да се сбъдне.

Потънал в тези размисли, забелязах навътре в гората една поляна с три повалени дървета. Свърнах от пътя и стигнах до средата на поляната, понесъл букета от жълти цветя. Вероятно имах страшно глупав вид. Седнах на едното дърво, запалих цигара и започнах да разглеждам околния пейзаж. Поляната имаше всички характеристики на най-любимия на руснака роден край — празни бирени бутилки, фасове, две консервени кутии и обгоряло място от огън — всичко онова, което толкова обичаме в дивата природа. А този техно-натюрморт беше увенчан от труп на плъх, който лежеше под един храст. Сигурно близо до гората имаше някакви складове за храни или плъхът беше дошъл тук по някакви свои си плъхски съображения от постоянното си местонахождение в кафенето край гарата. Плъхът лежеше в някаква странна, неестествена поза. Като тигър, който се готви за скок нагоре. С полуотворени очи и със зинала паст. Очевидно лежеше тук отскоро, ако се съдеше по това, че все още беше цял и бездомните кучета и горските зверове още не бяха успели да го изядат. А може би те просто се гнусяха да ядат такава гадост?

Веднъж гледах предаването „Дивата природа“ или „Животните на Би Би Си“ или може би нашето родно предаване „В света на животните“. Нали ги знаете тези едночасови предавания, които вървят в ефира в събота и неделя, когато организмът ти е изтощен от вчерашните интервенции и ти се иска нещо, което би могло да успокои психиката ти. Водят ги някакви чуждестранни пичове с елейни гласове, които са копия на нашия Дроздов, и разказват за живота на животните, за размножаването им, за ловуването и за други такива неща, които можеш да слушаш и да гледаш с часове, без да вникваш кой знае колко в смисъла на онова, което се случва на екрана. Нещо като своеобразна топла вана за психиката. А освен това в такова смачкано състояние много добре ти идват старите съветски филми-приказки с Катин-Ярцев в ролята на Баба Яга. Но това не е важно.

Та в едно от тези предавания се разказваше за живота на плъховете — спътниците на човека, които живеят в подземните инфраструктури или близо до източниците на храна. А освен това, според предаването, плъховете кой знае защо ходеха в близките зелени масиви. Или да раждат, или да умират — за съжаление, вече не си спомнях, иначе със сигурност щях да ви обясня откъде се е взел в гората този плъх.

Изобщо плъховете бяха много агресивни същества, движени от непрекъснатото си чувство за глад, за което няма никакви прегради. Плъхът без проблеми можеше да изяде себеподобните. И точно от това се възползваха борещите се с гризачите, които изсипваха отрова в мазетата, разчитайки, че плъхът, който изяде тази отрова, ще отиде още по-навътре — там, където живее стадото. Там ще умре, ще се озове в острите зъби на останалите плъхове и по този начин ще изтрови цялото стадо. Докато гледах това предаване, си помислих, че всички ние — младите и агресивни представители на московския социум, приличаме на плъхове, които се изяждат един другиго. И тъй като всички ние отдавна вече живеехме отровени от цинизъм, вулгарност и човеконенавистничество, натрупани в организма ни в течение на толкова краткия ни живот, в крайна сметка, след като се изядем един другиго, всички ще измрем. И дай боже, на наше място да дойдат по-здрави хора. Макар че всичко това, разбира се, бяха пълни глупости и аз дори не разбирах защо в момента в главата ми се въртяха такива мисли.