Сергей Минаев - Духless

— Виж какво. Виж какво, защо не кажеш на шефа ми или на човека от службата за сигурност, че ти също си учредител? Че отварянето на клуба се отлага заради пожарникарите или заради някой друг? Ей-сега ще измислим на бърза ръка версията и те ще се хванат, можеш да си сигурен. А пък аз ще им хвърля малко прах в очите за клубния бизнес. После двамата ще протакаме два месеца, аз ще намеря отнякъде пари и ще ги върна, а после ще кажа, че работата не е станала. Искаш ли? Точно така. Хайде да го направим, схемата е идеална. Те нямат нищо срещу теб, разбираш ли? Те нямат за какво да се хванат при теб. А за нас най-важното е да спечелим време. Пък може да открием и онези говеда. Дори и да не ги открием, аз при всички случаи ще намеря пари. Това няма да ти коства нищо. В крайна сметка ти не си взел тези пари, а сам си се натресъл, както и аз, нали? Ти не си с тях, ние сме от една и съща страна на барикадата, разбираш ли? Моята служба за сигурност ще лапне това като нищо. За тях най-важното е да напиша отчет, че ситуацията е под контрол, а пък след това, ако ще да стане потоп. Харесва ли ти? Бях сигурен, че при всички случаи ще намерим изход. Ние с теб сме умни момчета. Схемата е страхотна, нали?

— Не, скъпи, не е страхотна.

Много ми се щеше да му зашлевя една плесница. Но бях сигурен, че моментално щеше да хукне към милицията и да каже, че съм го пребил и че съм му отмъкнал сто хиляди долара. И вместо да направя това, просто загасих цигарата в пепелника и поисках сметката.

— Чакай малко, не ти ли харесва схемата? Не разбирам. Или не си способен да направиш ТОВА ЗА НАС?

— Схемата е пълно лайно. Това, първо. И, please, престани да казваш „ние“ и „нас“. Не си на преговори с клиент. Това е второ. И аз не искам да имам нищо общо с твоите измами. Това е трето.

Вадим се вцепени. И стисна облегалките на креслото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Креслото сякаш го засмука.

— Чакай малко, чакай малко — каза той с подтиснат глас, — мисля, че започвам да разбирам. Всичко разбрах. Нарочно си направил всичко това, мръснико. Вие ме подмамихте в тая далавера, а ти се направи, че също влагаш пари. И аз ти повярвах, мислех, че сме приятели, и ти повярвах, разбираш ли? А сега съм сам в лайната, а вие сте на бял кон. Не, да не мислиш, че всичко ще свърши току-така? О-о-о, нямаш представа къде си попаднал. Това не е будка за цигари, това е мултинационална компания. И пепел няма да остане от теб. Ще си имаш работа с моята служба за сигурност. Разбра ли, изрод такъв. Ще те закарат в ченгесарницата и ще те ритат по бъбреците, докато не върнеш всички пари на компанията. И теб, и шибаните ти ортаци. Ама ти наистина ли не разбираш? Аз не съм някой мръхльо, мен не можеш да ме преметнеш току-така като някоя курва от Ленинградско шосе. Ще ти създам страшни проблеми!… — Гласът му окончателно премина във фалцет и той се разврещя като жена.

Станах иззад масата. Целият този евтин цирк ужасно ме измори. Много е обидно да изгубиш пари, но още по-обидно е да изгубиш човек, когото навремето си смятал за приятел и който в момента се разпада пред очите ти като изгнило месо.

— Не, почакай — продължи да истеризира Вадим, — почакай, нали ти казах, ей-сега ще се обадя на нашата служба за сигурност и ще си поговорим по друг начин.

Той извади мобилния от джоба си и започна трескаво да натиска бутоните. Взех от масата чашата си с остатъците от вода и я излях на главата му.

— По-добре се обади на лекаря си, брато.

Тръгнах към изхода и дори не ми се искаше да се обърна. Ситуацията беше толкова гнусна, че дори ми изглеждаше нереална. До входа смърдеше на не много прясна риба, вероятно от кухнята. Но на мен ми се щеше да вярвам, че миризмата се разнася от Вадим, който е започнал да гние. А освен това ми се струваше, че той седи и плаче. И това повишаваше самооценката ми. Вероятно още не бях съвсем свършен човек.

Излязох от „Vogue“, хванах едно такси и казах домашния си адрес. По пътя гледах тъпо през прозореца и си тананиках „Friends will be friends“ на „Queen“. Чувствах се някак много говняно. В това време стигнахме до Ленинградската гара. На фасадата й светваше и угасваше таблото „Железопътни каси“. Помолих шофьора да спре.

— Ама, още не сме стигнали? — попита изненадано той.

— Няма значение, ще сляза тук. Колко ви дължа?

Подадох му парите и слязох от колата. Тръгнах към централния вход, пред самата врата се обърнах и видях, че колата, която ме докара, продължаваше да стои. Шофьорът беше отворил прозореца и гледаше към мен. Кой знае защо вдигнах ръка и му махнах. А той веднага запали мотора и тръгна.