Сергей Минаев - Духless

— Да не спиш?

— Не. Нещо не ми се спи.

— Трябва да се видим.

— Няма проблеми. Отивам да закуся във „Vogue“. Ела там.

— Ще дойда след двадесет минути.

— О’кей. Ще се видим.

Стигнахме до „Vogue“, платих на шофьора и той наставнически ми каза:

— Само не прекалявай. Умно, нали разбра? Трябва да се пие умно. Е, хайде, всичко хубаво.

— Аха. Всичко хубаво.

Влязох в ресторанта, взех от стойката до входа „Спорт експрес“, отидох в първата зала, в която бяха заети само две маси от също такива чучулиги като мен, седнах до прозореца, поръчах си кафе и се зачетох във вестника. Без да вниквам особено в смисъла на статиите, плъзгах очи по текста и се натъкнах на статия за възможния край на кариерата на Михаел Шумахер. Помислих си, че няма да е зле поне веднъж в живота си да отида на „Формула-1“. Когато вдигнах очи от вестника, за да си поръчам още едно кафе, в ресторанта влезе Вадим.

Той изглеждаше така, сякаш не беше спал три денонощия. Косата му беше ужасно разчорлена, под очите му имаше сенки, а цветът на лицето му направо се сливаше със светлосивия интериор на ресторанта. Ако се съдеше по това, че костюмът и ризата му бяха доста измачкани, очевидно снощи не беше спал вкъщи. Той непрекъснато приглаждаше косата си и оправяше реверите на сакото си. Вадим изглежда беше толкова изплашен, че не ме забеляза, макар да седях на масата точно срещу него. Стрелкаше стреснато околните с поглед и очите му блуждаеха из залата, докато най-после не се натъкнаха на мен. Той се приближи бързо до масата ми и запали нервно цигара.

— Здрасти. А защо в почивния ден си облякъл костюм, като че ли отиваш в офиса? Да не си носиш работа вкъщи? — подсмихнах се аз, опитвайки се да накарам Вадим да се поотпусне. — Изглеждаш така, като че ли си на второ място в списъка на Федералната служба за сигурност most wanted след Осама бин Ладен и те преследва целият свят. Оправи ли се от вчера? Извинявай, старче, вчера избухнах. Вчера и двамата избухнахме. Хайде да забравим всичко и да се посмеем на идиотията си, искаш ли?

— На мен не ми е смешно, на мен изобщо не ми е смешно. Знаеш ли какво трябва да правим сега? — занарежда Вадим.

— Нищо не трябва да правим. Просто ни прецакаха, възползвайки се от тщеславието ни и от влечението ни към светския живот — обобщих аз. — Какво ли не се случва, но животът не свършва с това.

— И какво? Така ли ще оставим всичко? Би трябвало да има някакъв изход, някакви лостове за натиск върху тях? — Той запали втора цигара.

— Вадим, ти имаш лостове за натиск само върху собствените си дистрибутори и дори подозирам, че невинаги успяваш да им въздействаш. А тук си имаме работа с чиста измама. Те са напуснали града и дори подозирам, че са напуснали страната. Разбира се, бихме могли да напишем жалба в милицията или до другарския съд.

— До другарския съд ли? Какво имаш предвид?

— Ами, да се обърнем към някакви бандити. Нали знаеш, също като във филма „Антикилър“, към ония момчета с модерните кожени якета „Cavalli“ и с мрачните лица. Ще отидем при тях с твоето БМВ с матирани стъкла и ще кажем: „Виж какво, Иса, тука с браточката много гадно ни преметнаха. Трябва да оправим тая работа. Не е пичовско да премяташ свои хора“. Или нещо такова.

— Така ли? Може би наистина трябва да се обърнем към бандитите? Не, наистина, имах телефонния номер на един такъв човек, може би трябва да се свържа с него.

— Можем да опитаме, само че се боя, че никой няма да хукне да ги търси, а в крайна сметка ще ни одрусат и за „производствени разходи“, тъй да се каже.

Вадим закри лицето си с ръце. Цялото му предишно лустро, светският му чар и сексапилът му на заклет купонджия от елита се топяха като дим над пепелник. Чак ми дожаля за него. Самият аз също се чувствах много скапано. Чувствах се също като в детството си, когато пичовете от Люберецката банда с широки карирани панталони ми обраха дрехите в парка „Горки“. От една страна, ми беше обидно до сълзи за откраднатите вещи, а от друга страна, потръпвах от ужас, като си помислех какво щеше да стане, ако, освен това ме бяха обезобразили. А най-важното бе, че нямаше на кого да се оплачеш и как да си върнеш откраднатото. И се чувстваш като последния задръстен чвор. Но сега вече беше началото на XXI век и дълбоко в душата си разбирах, че за тази ситуация си бях виновен сам. Сто процента. А Вадим изглеждаше като първокурсник, който се е забъркал с някакво момиче от общежитието, преспал е с него, напил се е и е закъснял за изпита си. И сега се страхуваше, че ще го изгонят от института и че момичето като нищо може да му е лепнало трипер. Страхуваше се и от родителите си, и от лекарите и хем се срамуваше, хем се боеше. Опитвах се, доколкото мога, да се шегувам и да го утешавам, тъй като разбирах, че преживява истинска драма. Защото приятелите винаги постъпват така. Или не, защото ПРИЯТЕЛИТЕ трябва винаги да постъпват така.