Сергей Минаев - Духless

На стъпалата пред входа седяха десетина млади нощни купонджии. Сигурно чакаха мотрисата си, която щеше да ги закара извън Москва да се наспят. И днес или утре през нощта да се хвърлят отново в студените неонови светлини на Москва. Те приличаха на пъстри папагалчета, накацали на пръчка. Всички бяха толкова шарени, с ярки якета и маратонки. Само че бяха много мрачни. Разбирате ли, едни такива папагалчета в почивка.

Приближих се до тях. Извадих от джоба си тестето празни картончета и попитах:

— Момчета, много препих снощи и не мога да разбера това за днес ли е? Или за утре? Погледнете моля ви.

Точно така си мислех. Точно така трябваше да бъде…

— Да, за днес е — оживи се единият от тях, — започва в девет.

— Леле, това да не е за презентацията на диска на Лист? — взе от ръцете му лъскавото картонче другият пич. — А случайно да имате излишни пропуски?

— Трябват ли ти? В смисъл, сигурен ли си, че ти трябват?

— Да. С удоволствие бих отишъл.

— Ами, тогава, вземете ги всичките. Вземайте, вземайте, докато не съм се отказал — усмихнах се аз.

— Супер! Много благодаря. Ще се видим — стисна ръката ми младежът.

— Сигурно.

Тръгнах към касите, обърнах се в движение и видях, че нощните купонджии си събират нещата и отиват на улицата. Сигурно си мислеха, че ще се откажа и ще си взема обратно празните картончета.

Пред касите имаше странно малко хора. Отидох до гишето, подадох на касиерката една банкнота от хиляда рубли и казах: „За влака, който тръгва възможно най-скоро“.

Касиерката ми зададе някакъв уточняващ въпрос. Не я чух какво ми отговори, но за всеки случай кимнах. Тя ми подаде рестото и билета с думите:

— Шести коловоз. След десет минути.

Отдалечих се от касите, излязох навън, купих си цигари от една будка и тръгнах да търся коловоза си…

В мотрисата срещу мен седеше един дядо. Той бавно и много апетитно пиеше бира от една половинлитрова пластмасова бутилка. Правеше паузи, завинтваше капачката и гледаше през прозореца. След това отново отвинтваше капачката, отпиваше голяма глътка и гледаше през мен. Като че ли изучаваше картата на стената на вагона и тялото ми изобщо не му пречеше. След като престана да гледа през мен, той изрече фразата:

— Още е далече.

Погледнах през прозореца. По коридорчето между седалките минаваше вестникопродавец. Помислих си, че мога да си купя нещо и да почета малко, но не видях в раницата му нито едно познато заглавие. Тъй като нямах какво друго да правя, започнах да разглеждам пътниците наоколо. Това бяха разни хора, които отиваха на вилите си, младежи, които се връщаха от Москва, двама чиновници с делови костюми и вратовръзки и с подпухнали от снощните купони очи. Момичето, което седеше до прозореца срещу мен, с недоумение прелистваше празни страници.

Влакът спря на една гара. Във вагона влязоха още хора. Струваше ми се, че всички ме разглеждат много внимателно и чакат да им кажа някаква основополагаща истина, която е в състояние да преобърне живота им. Или пък, че просто ще им тегля една майна. От будките на перона се разнасяше известният затворнически шлагер „Гълъби летят над нашия затвор“. Премигнах бързо. Някъде бях чувал, че професионалистите наричат този първи стадий на съня „Rapid Eyes Movement“. Спомних си, че точно така се разчита наименованието на известната американска група R.E.M. А освен това си мислех, че щеше да е много смешно, ако техният вокалист — онзи педал Майкъл Стайп, изпееше песента, която звучеше в този момент. А на думите „и затворът се заслуша“ заспах окончателно…

Сънувах, че се намирам на спирката „Театралная“ на метрото, където се бяха събрали всички жени, с които съм имал що-годе сериозни отношения и дори съм живял заедно с някои от тях. Всички, към които бях изпитвал нещо като любовно чувство. А освен това те се бяха събрали едновременно, защото този номер го бях скроил аз, определяйки среща на всяка от тях. Но сега това не ме радваше и видях, че всички ме забелязаха едновременно и вече нямах никакъв изход и единственото, което ми се щеше, бе да скокна в първото влакче, което пристигне, и час по-скоро да изчезна оттук. Но за мое нещастие влакчетата кой знае защо преминаваха през „Театралная“, без да спират, и то в двете посоки. Така изминаха пет или десет минути и всички мои жени постепенно се приближиха към мен с усмивка и най-после аз се обърнах и тръгнах нагоре по единствения ескалатор, който се движеше. След това минах през някакъв преход, отново се озовах на ескалатора, слязох долу и пак се озовах на „Театралная“, където отново ги видях. И изминах същото разстояние по ескалатора още два пъти и отново се оказах на перона на спирка „Театралная“. И всички мои жени стояха на същите места с лица, на които бе изписано неоправдано очакване за нещо голямо. А по ескалатора слизаха двама милиционери и ме гледаха съсредоточено. И в този миг в мен се породи абсолютното усещане за затворен кръг и за някакво глупаво, но в същото време ужасно нарушение, което бях извършил. И дори насън разбирах, че всичко това е пълна измислица и се ужасявах от това как може да сънувам такива глупости. А в това време милиционерите се приближиха и единият от тях ми подаде сладолед, но аз знаех, че в никакъв случай не бива да го взема. Но също така знаех, че няма къде да избягам и че те при всички случаи ще мушнат сладоледа в ръката ми или в джоба ми. И ме обзе чувство на пълна безизходица, и не можех да разбера как съм пропуснал факта, че сладоледът вече е забранен. И се страхувах и от това, че не бях в час, и от това, че не знаех какво трябва да направя и какво трябва да отговоря на тези ченгета. И в този момент се събудих. По коридорчето между седалките минаваше една продавачка и предлагаше на всички сладолед във вафлени фунийки и ескимо. Изчаках я да излезе от вагона и затворих отново очи. И този път заспах, без да сънувам. В пълна тъма.