Сергей Минаев - Духless

И на всичките си въпроси получавах отговора: НЕ. А това НЕ породи в детското ми съзнание поредица от още по-страшни въпроси. Значи всички ние някога ще умрем? И папагалчетата, и ти, и мама, и дори АЗ? Не си спомням точно под каква форма баба ми отговори утвърдително, но за сметка на това много добре си спомням, че за пръв път в живота ми ме обзе истински страх. И този страх от близката загуба на хората, които обичах, не можеше да се сравни с нищо. Като на това отгоре всички доводи, че това няма да се случи скоро, предизвикваха още по-голям ужас у мен. Ужасът на неотвратимостта и осъзнаването, че всички тези весели дни, това слънце, зимата, пролетта, лятото, есента, дъждът, снегът и всичко останало са само една малка отсрочка на неминуемия край.

След онази сцена с кучето известно време живях с това ужасно чувство на човек, който се е запознал със смъртта, но после, както би трябвало да се случва с едно дете, по-светлите моменти изместиха смъртта от съзнанието ми. Но до ден-днешен много ясно си спомням вида на посмъртната озъбена паст на онова куче. Естествено, след това в живота ми имаше още много смърт. На съученици, на познати, на много добри познати, на близки, на майка ми, но онова първо детинско усещане за смъртта за мен се превърна в откровение, което се помни за цял живот. По-късно с него се смеси носталгията по детството ми и онези смъдящи спомени за времето, когато нито на теб, нито на близките ти не са се случили много от най-лошите неща. Когато всичко все още се възприема в бъдеще време. Когато днешният ден беше катастрофално далеч и много от събитията, които ме докараха до него, просто можеха да не се случат. Или да се случат, но не на мен…

В този момент си помислих какво ли би станало, ако все пак намерех онова цветче, което изпълнява желания. И какво ли бих поискал от него? Нали знаете онова състояние, когато седиш, вършиш някаква страшно мудна и изнервяща работа и си мислиш: ами, ако сега бях на море! С момичета, с питие в ръка и т.н. Къде бих искал да се намирам?

Прехвърлих наум вариантите и разбрах, че, обективно погледнато, няма такова място и такива хора, с които бих искал да се видя в момента. Защото сценариите на всички възможни срещи с моите познати по всички точки на земното кълбо ми бяха известни с абсолютна точност до последната дума. Дори нещо повече — тези сценарии тъй или иначе вече се бяха реализирали в живота (някои по няколко пъти) и те нямаше да ми дадат нищо ново. И аз нямаше да получа никакво душевно успокоение. Всички места и всички хора, които можех да си представя, не ми бяха интересни, впрочем, както и аз на тях.

Интересно, нали? Вероятно аз бях единственият човек на земята, който, ако получеше възможност да осъществи всяко свое желание, беше готов да даде магическото цвете със седем листа на друг. Това беше безгранична щедрост, породена от безгранична празнота и пълна атрофия на въображението… Богат на възможности и беден духом…

Макар че не беше точно така. Все пак имах една идея. Бих помолил цветето да ме върна обратно в детството ми, но се боях, че щях да чуя: ВРЪЗКАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОСЪЩЕСТВИ…

Погледнах през моста. До водата имаше около четиридесет метра. Интересно, дали докато падаш изпитваш чувството, че летиш? Сигурно го изпитваш. Иначе нямаше как да се обясни огромният брой самоубийци, които сред всички останали начини избираха скачането от мостове или от покриви. Заради чувството за свободен полет, което много от нас търсят в живота.

Вдигнах глава и огледах прекрасния пейзаж зад реката. Нощта вече почти свършваше, а денят още не беше започнал. Това беше онзи момент между дните, за който нямаше подходяща дума в руския език, но съществуваше обемното английско понятие in between days. Стоях на прага между два дни. В далечината се мяркаха малобройните светещи прозорци на къщите, редките светлинки проблясваха надалеч и на линията на хоризонта се сливаха с предутринните звезди. Въздухът стана свеж. Извадих от джоба си пакет цигари, измъкнах последната, замахнах и хвърлих пакета във въздуха. Яркото бяло петно описа зигзаг на фона на небето и полетя към водата. В един момент се превъртя във въздуха, озова се в лъча на уличната лампа така, че зърнах последните букви на надписа му ENT и падна във водата. Загледах се в отплуващия пакет, докато не се изгуби окончателно от очите ми.

Легнах на моста, свалих сакото си, сложих го под главата си и запалих цигарата. Вдигнах ръката си с горящата запалка, погледнах пламъка й, а после затворих очи. Много забавно, като цветни стъкълца в детски калейдоскоп, пред очите ми се понесоха най-различни хора и събития. Всичко започна от момента, когато двамата с приятеля ми Тимур като десетгодишни момчета, облечени с жълти тениски с надпис „Ринг“, играехме на футбол в училищния двор, въобразявайки си, че сме бразилци. Играехме много технично и вдъхновено като истински футболни магьосници. След това аз стоях на „Стари Арбат“ зад една сергия, отрупана с матрьошки и атрибути на съветската военна униформа. Усещах в юмрука си смачканите банкноти долари, които исках да мушна в облегалката на стола, но кой знае защо не можех да намеря дупката. След това пиех от бутилката „Съветско шампанско“ на абитуриентската си вечер в концертната зала „Русия“, където бяха събрали абитуриенти от различни московски училища за „последния празник на детството“, макар че наоколо не миришеше на никакво детство, а на алкохол, на хормони и на приближаващото време на всеобщия разврат. И ето ме отново в чуждото жилище в Югозападна Москва. А в стаята лежаха полуразсъблечени мъжки и женски тела, премесени с фасове и празни бутилки, а аз ставах — много слаб и изтощен, омотавах една кърпа около бедрата си и отивах до висящото в стаята голямо огледало. Огледалото отразяваше пепелявото ми на цвят лице и леглото с двете момичета от съседната група, от което току-що бях станал. И всички бяхме студенти втори курс, и всички изведнъж бяхме много пораснали.