Сергей Минаев - Духless

Поседях още малко на дървото, изпуших още една цигара и старателно се опитвах да открия онова вълшебно цвете със седем листа. Вече бях прегледал почти целия букет, но не открих нищо. И, наистина, за какъв дявол ми беше това цвете? Захвърлих цигарата, стъпках я грижливо с крак, докато не угасна (без проблеми можех да спечеля първа награда в номинациите „не на горските пожари“) и продължих нататък. Когато се върнах до железопътната линия, от сгъстяващия се мрак на поляната излязоха две кучета. „Приятен апетит“, пожелах им аз.

В това време навън доста се стъмни. Продължих да вървя покрай линията. Гората наоколо правеше пространството още по-тъмно, но в този случай тъмнината напълно съответстваше на състоянието ми. Дори нещо повече — тя ме успокояваше и ме настройваше меланхолично-философски. Най-ненадейно гората свърши и аз стигнах до брега на една река. Пред очите ми се ширна огромен железопътен мост, който предизвика в мен асоциации с филмите за войната. Във филмите от моето детство храбрите партизани взривяваха точно такива мостове с мощни подпори и с дълги железни дъги отгоре (дори не знаех как се наричат). Вагоните, които падаха в реката от взривените мостове, винаги ми се струваха като играчки и аз много се ядосвах от лошото качество на заснетите специални ефекти. През всяка друга нощ този мост щеше да предизвика в мен чувство на страх със своята подтискаща монументалност и огромните си размери. Но днес кой знае защо ме привличаше. Отначало с плахи, а после с уверени крачки се изкачих на моста и бързо стигнах до средата му. Съоръжението наистина беше великолепно. Вдигнах глава нагоре и веднага се почувствах много малък в сравнение с неговите огромни дъги. Искаше ми се да разбера колко часа е в момента. И тъй като не си бях взел часовника, започнах да ровя трескаво в джобовете си, но не открих мобилния си. Сигурно го бях оставил на поляната, докато пушех.

Помислих си, че в момента той се търкаля в тревата, а онези две кучета обикалят покрай него и го душат. От време на време той звъни и тогава кучетата отскачат изплашени и го наблюдават отдалеч. Вероятно заради черния му цвят и писъка му си мислят, че това е още един болен плъх, който пищи и се гърчи, но вече няма да може да избяга. Кучетата са невероятно доволни, че днес са извадили страхотен късмет и че кучешкият бог им е изпратил за ядене цели два мъртви плъха. Призори, мислят си кучетата, той съвсем ще се изтощи, и ще можем да го изядем. След това по-смелото куче изтичва до мобилния и го захапва, трошейки зъбите си в титановия му корпус…

Видът на кучешката паст със строшени зъби, който толкова ясно се очерта в ума ми, неволно ме наведе на една картина от детството ми. Картина, с която до ден-днешен асоциирах смъртта.

Не е тайна, че всички деца, които растат с приказките с щастлив край, с хубавите книги и с топлите грижи на околните, абсолютно не се замислят за смъртта. Дори нещо повече — те дори не подозират, че тя съществува. Когато бях малък, имах две пъстри папагалчета. И на два пъти стана така, че единият от тях изчезваше. В смисъл, че вечерта, когато лягах да спя, те бяха две, а не сутринта имаше само едно. Разбира се, в края на деня се появяваше още едно с малко по-различна окраска, но все пак се появяваше. Мама ми обясняваше, че сутринта едното от папагалчетата се е разболяло и че тя го е занесла в болницата, където много бързо са го излекували и са ни го върнали. И, естествено, че след като оздравяло, малко е променило окраската си, както подобава на всички оздравяващи. Веднъж видях, че едното от папагалчетата лежеше по гръб в клетката, вирнало нагоре вдървените си крачета и тъкмо се наканих да се разплача, но отново ми обясниха, че папагалчето се е разболяло и е заспало, а вечерта то отново стоеше живо и невредимо на мястото си. И пак беше малко по-различно на цвят…

По това време и през ум не ми минаваше, че мама, която се грижи за моята ранима детска психика, просто ми купуваше ново папагалче всеки път, когато някое от двете умираше. И тъй като бях свикнал, че в най-лошия случай приказните герои просто заспиват мъртвешки сън, но в никакъв случай не умират, вярвах на всички истории за болестите, бързото излекуване и други такива. Че какво друго можех да направя? Тогава за мен смъртта все още не съществуваше.

И ето, че веднъж вървях по улицата заедно с баба си и видях трупа на едно куче. Най-вероятно го беше блъснала кола. Тялото на кучето сякаш беше прекършено надве, муцуната му беше разкривена и страшно озъбена, а няколко от зъбите му бяха избити. И в този момент аз осъзнах, че НИКОЙ НЕ СПИ ТАКА. Че дори когато бяха омагьосани от най-страшните вещици, принцовете и принцесите от книгите спяха със спокойни красиви лица, докато не се намереше някой, който да ги целуне или да ги поръси с жива вода. И че те не бяха с разкривени физиономии и прекършени тела. Спомням си с какъв ужас попитах баба си какво се е случило с нещастното куче, осъзнавайки съвсем ясно, че с кучето се беше случило най-страшното. Баба ми ме погледна много тъжно и ми отговори, че кучето е умряло. Аз се давех в сълзи и през целия път до вкъщи задавах на баба си въпросите дали кученцето наистина няма да се събуди повече и дали наистина никой няма да може да му помогне.