Сергей Минаев - Духless

И ето, че обличах сакото си, вземах куфара в ръка и се готвех да замина за първата си командировка в Париж. И майка ми се сбогуваше с мен на вратата и ми казваше непременно да й се обадя, когато кацна. И аз й кимах, уверявайки я, че ще постъпя точно така, макар че веднага след като пристигнах, забравих за това. От този момент нататък лицата на хората, които ме заобикаляха като панорама, и всички диалози изчезнаха, сменяйки се с астрономическа скорост. Аз спях в празния вагон на метрото, стоях клекнал и слагах сняг на разбития си нос, бях се излегнал пиянски на задната седалка на мерцедеса и гледах неоновите светлини на среднощния град, купувах си дрога от негрите в Париж, стоях пред огледалото в банята и разглеждах синините на дясното си рамо. Виждах рижавата Лена, която ме наричаше през плач свиня, след това погребението на моя състудент плавно премина в сватбата на най-добрия ми приятел, после видях Галина Григориевна — майката на Маша, с която живях три години и която ми каза, че на моята възраст човек би трябвало да е по-сериозен. След това се появи откриването на клуб „Zeppelin“ и много познати лица, след това седях на стадиона около метро „Речна гара“, късах бандероли и броях долари, после шмърках кокаин в тоалетната на някакъв ресторант, после се прегръщах с промоутъра Саша, чието лице рязко се превърна в лицето на татарката Елвира, която чуках също в тоалетната, придържайки входната врата с левия си крак, тъй като някой непрекъснато се опитваше да влезе и всичко това толкова ми писна, а кракът ми така ужасно изтръпна и ръцете ми толкова се измориха, макар да разбирах, че не мога да пусна нито жената, нито вратата. Интериорът на тоалетната плавно премина в бутик „Gucci“ в Третяковския пасаж, където говорех по мобилния с Юля, жестикулирах отчаяно и се опитвах да й докажа нещо. Излязох от бутика и се озовавах на булевард „Невски“ до Халите. На отсрещната страна на улицата, до кафене „СССР“, стоеше Вадим и ми махаше с ръка. А след това се появиха всички едновременно. Баба ми, която ме питаше дали съм платил телефона, дребното ченге, което ме залови в тоалетната на онова кафене и което взе от ръцете ми квитанциите за платения телефон, Юля, която седеше в „Шатрата“ с тъжни очи заедно с Кондратов, който гледаше изненадано плаката с Джеймс Бонд, стрелящ с пистолет с дълга цев по царевичните зърна, Миша от Питер, облечен като сервитьор, който вдигаше сребърния капак от блюдото, в което лежеше том на Достоевски, промоутърите Саша и Миша, които брояха пари (и двамата бяха застанали с гръб към мен, тъй че не виждах лицата им, но бях сигурен, че това са те). И дебелата семейна двойка в хипермаркета „Ашан“, и смешният, тежащ 120 килограма мъж, който пиеше кафе, облечен с червена тениска с надпис „HURGADA DIVERS“, макар на всички да беше ясно, че той не е никакъв „дайвър“, а просто един мазен мухльо, който прекарва всичките си отпуски в Турция на екскурзии с намаление. И отново виждах себе си да посрещам Юля на някаква железопътна гара. Пушех нервно и я гледах с насълзени от вятъра очи, а тя вървеше насреща ми, облечена в нещо червено, и ми се усмихваше. И веднага се появи летище „Шереметево-2“ и аз седях на червения куфар преди дванадесет години. Май че бях закъснял и не заминавах за пръв път в никакъв Париж, а просто се канех да се обадя вкъщи…

И в крайна сметка всичко това се смеси в едно голямо червено петно и започна постепенно да се стапя, докато не се превърна в сива зърнеста маса като онази, която трепти на екрана на включения телевизор, по който не излъчва нито един канал.

След известно време по клепачите ми започнаха да преминават оранжеви сенки също като онези, които се появяват, когато вдигнеш затворени очи към слънцето.

Може би това беше пламъчето на запалката, а може би слънцето наистина бе започнало да изгрява някъде там, далеч зад гората. Но при всички случаи много ми се щеше да вярвам, че тази светлина никога нямаше да угасне…

Богат или мъртъв (букв. Стани богат или умри, опитвайки се) — заигравка със заглавието на албума и филма на рапзвездата 50 Cent. — Б.р.

Мордор — обиталището на Черния властелин, цитаделата на абсолютното зло в трилогията на Толкин „Властелинът на пръстените“. — Б.а.

Питер (Санкт Петербург). — Между 1914 и 1924 година Санкт Петербург носи името Петроград, от 1924 до 1991 година — Ленинград, а разговорно е наричан също Питер и Петербург. — Б.р.

Какво става, по дяволите? (англ.). — Б.пр.