Сергей Минаев - Духless

— Момичето с вас ли е?

— Да. Това е сестра ми.

— Хубава е! — отсече фейсконтролът.

— Аха. Има хубави момичета по руската земя — подхилнах се аз и ние влязохме вътре.

— А вие… ти сигурно имаш запазена маса? — попита момичето и ме погледна топло в лицето.

— Как се казваш?

— Аня, защо?

— Много нагла си станала, Аня. И това е правилно. На твоята възраст не може по друг начин. Иди да намериш приятелката си и повече недей да размахваш разни призрачни карти за клуба — отвърнах й уморено.

— Че какво толкова съм казала? — облещи очи Аня.

— Нищо, Аня. Абсолютно нищо. Върви да се забавляваш и не се задържай много в кенефа, това разваля кожата.

— Да не би там да слагат нещо? — разсмя се тя.

— Аня — казах й, опитвайки се да изглеждам като декана на факултета й или като бившия й класен ръководител, — ти пушиш ли? Може би употребяваш и наркотици?

Тя се разсмя и каза:

— Откъде знаете? — и започна да се зевзечи.

Размахах й пръст на шега и й казах само с устни:

— Доскоро.

Тя отвърна:

— Пак ще се видим! — После помисли малко и добави: — Благодаря ви, че ме вкарахте.

И ние се разделихме, за да не се видим никога повече. Или поне на мен така ми се искаше.

Влязох в залата, където се намираше дансингът и на входа се сблъсках с моя познат Женя, който работеше като креативен директор в някаква голяма рекламна агенция. Прегърнахме се, той каза нещо от сорта на това, че „отдавна не сме се виждали“, макар да се бяхме виждали само преди две седмици и тъкмо, когато се наканих да му отговоря, ме попита:

— Старче, а какво става с онзи нов клуб? С онзи, дето го правят Саша и Миша? Чух, че имаш дял в него. Май че трябваше да се открие днес?

И този негов въпрос окончателно се отцепи, и ми се прииска да му отговоря нещо гадно, но се сдържах и му отвърнах:

— Отложихме го с една седмица.

— Ясно. Е, ще идвам при теб.

— Аха. Другата седмица ще ти изпратя карта.

— Знаеш ли какво, изглеждаш ми страшно утрепан! Много ли бачкаш? Трудно ли върви подготовката?

— Аха — кимнах в знак на съгласие. — Виж какво, трябва да цапна една доза. Тук намира ли се?

— Компанията ми е на бара, американците пристигнаха. При тях има толкова кока, колкото риби в морето. Искаш ли да седнеш при нас?

— Женя, извинявай, но нещо не съм във форма. Искам просто да си купя малко и да си ида. Извинявай, старче, благодаря ти.

— Знаеш ли какво — почеса се Женя по тила, — почакай ме тук, ще ида до масата и ще се върна.

— Благодаря ти, Женя, колко ти дължа?

— Стига, старче, престани. Ей-сега ще дойда, почакай пет минути.

Почаках го малко, той се върна, слязохме по стълбите в тоалетната и влязохме заедно в една от кабинките като пламнали от страст педали.

Общо взето аз съм против смесването на наркотици и алкохол, но в тази ситуация кой знае защо този микс ми се стори необходим.

Докато той вадеше плика от джоба си, аз прокарах пръст по стъклената поличка до тоалетната чиния и му казах, че тук има остатъци, от които четирима малолетни купонджии могат здравата да се нашмъркат. Той се засмя, показвайки равните си бели зъби и сложи плика на поличката. И тогава забелязах, че вече е здравата нашмъркан. На плика имаше печат на Министерството на здравеопазването, от което изпаднахме в неописуем възторг. Разпръснах купчинката с кредитната си карта, изравних магистралките и потърсих банкнота от сто долара в джоба си. Но там имаше само рубли. Попитах го през смях дали ще шмърка с банкнота от петстотин рубли, а той махна с ръка и отвърна, че в нашето положение няма да се погнусим да шмъркаме и с банкнота от десет рубли. И двамата започнахме да шмъркаме. Женя се накани да прибере плика в джоба си, но аз го възпрях и го помолих да повтори процедурата.

— Старче, май че се увличаш, нека да починем малко и после ще шмръкнем още.

— Всичко е о’кей, приятелю, всичко е о’кей. Просто трябва да се разтоваря. Никога досега не съм се уморявал толкова много. Нека да шмръкнем още малко.

— Не, ти си шмръкни, разбира се, това си е твоя работа, но засега аз няма да шмъркам повече.

Тогава аз направих още две тънки магистралки и ги засмуках една след друга с лявата си и с дясната си ноздра. Изпитах чувството, че някой внимателно прокара пръст по мозъка ми и махна натрупаната по него прах. Женя излезе от кабинката, а след него излязох и аз. Спрях пред огледалото, погледнах отражението си и видях, че устните ми треперят. Наистина ли съм станал толкова сантиментален? Или беше време окончателно да сложа край на наркотиците? Излязох от тоалетната и усетих как носоглътката ми постепенно изтръпва. Върнах се на дансинга, застанах прав и, подсмърчайки, започнах да оглеждам околните. Да, наистина изглеждах доста скапано. „В момента най-важното е да не разговарям с никого — помислих си. — Току-виж решили, че един стар купонджия най-после окончателно е превъртял. Само това ми липсва — да изпадна в конфуз. Макар че това е нещо съвсем естествено за моя свят?“