Сергей Минаев - Духless

Изминаха десетина минути и аз като че ли започнах да осъзнавам целия ужас на онова, което се случи. Закрих лицето си с ръце и след като осмислих собственото си положение, ме втресе. Защо направих цялата тази клоунада? Защо я излъгах, че съм правил секс надрусан, защо се подигравах с нея, защо й наговорих всички тези гадости? В името на какво се правих на измъчено и апатично момче-андроген? Защо трябваше да говоря лошо за онова, което беше хубаво? Защо трябваше да преобръщам всичко с главата надолу, за да изиграя още веднъж пред публиката ролята на Печорин със спукани кръвоносни съдове в носа? Боже мой, какво животно бях…

Искаше ми се цялата „Шатра“ да потъне под водата и, естествено, аз да потъна заедно с нея. Ама, че съм глупак. Защо трябваше да се страхувам толкова много от собствените си чувства? Да съм готов да нараня себе си и да нанеса рана на човека, който се опитваше ДА МЕ ИЗСЛУША и чиято единствена вина бе в това, че, без да иска, е пробудил в мен нещо, което през годините временно е било затрупано от пласт мръсотия. О, да, ти си свикнал да се смееш на глас над глупаците, които приличат на герои от сапунени опери и да се подпичкваш с кухите си приятели, които прегръщат ресторантските курви с лафове от сорта на: „Е, как сте, влюбени студенти на «Патриаршеските езера», не искате ли водка и пластмасови чаши?“ Тогава за какъв дявол спираш времето и наблюдаваш с часове влюбените двойки покрай езерата? Нали това са любимите персонажи на твоите гаври! Желаеш това, така ли? Само че се боиш да си го признаеш и бягаш, завираш се в тълпата в клуба, за да се гмурнеш в тези толкова познати за теб вълни от фалшива страст и похотливост. Там се чувстваш като риба във вода. Това е твоята стихия. Морска бездна, отровена от алкохол и химикали. А когато се озоваваш в непознатата за теб чиста вода, дори и там се опитваш да намериш отровни вещества, чворове и капани. Но когато не намираш, страшно се притесняваш и хукваш обратно. Внимавай, някой ден вълнението така ще те изхвърли на брега, че нито една вълна на прилива няма да може да те върне обратно. А твоите приятели и приятелки, естествено, не са делфини, които да те набутат с муцуни обратно във водата. Както ти е известно, техните носове са създадени за друго. И ти тъй и ще си умреш, задушавайки се от собствената си силно токсична воня.

— Добре ли сте? — изтръгна ме от мислите ми сервитьорът.

— Да, благодаря — рипнах като дяволче от табакера, — донесете ми сметката, моля.

Платих сметката си и излязох от „Шатрата“. Навън валеше. Заврях глава в раменете си като щраус и започнах тромаво да прескачам локвите. Нямах цигари и мъчително търсех решение — дали да се върна в ресторанта или да тръгна към метрото? Помислих си, че ще е по-добре да проветря главата си, макар и под дъжда, и поех надолу по булевард „Чисти езера“ към ъгъла с „Лубянка“. Изпитвах такъв срам и си бях толкова противен и гнусен заради тази истерия, че бях готов да се удавя в езерото, само че се страхувах, че тинята нямаше да ми позволи да потъна.

Огледах редичката от светещите кутийки на будките и спрях избора си на една от тях. Влязох вътре, поисках пакет „Кент“, помислих малко и помолих за бутилка водка „Гжелка“ Продавачката уточни няколко пъти какво точно желая, а после ми предложи „Руски стандарт“, тъй като очевидно се стъписа от дисонанса между външния ми вид и желанието ми да си купя евтина водка. Но аз настоях за „Гжелка“.

Взех водката и цигарите и излязох. Запалих една цигара и погледнах някак неуверено бутилката водка, без да разбирам защо всъщност я купих, но въпреки това я прибрах във вътрешния джоб на якето си.

А навън, след като запалих цигара, отворих водката и отпих от гърлото й. Тъй като бях забравил вкуса й (не пиех водка вече пет години), се намръщих, закашлях се, а гърлото ми се стегна от спазъм. В стомаха ми се разля топлина и нещо празнично. Кой знае защо ми хрумна точно тази дума.

Продължих пътя си по „Булевардное колцо“, пиех водка вървешком и постепенно ме обземаше някакво палаво настроение. Заедно с мен по „Булевардное колцо“ вървеше и хубавото московско утро. И ми се прииска свежест, душ, чиста риза и одеколон. А освен това ми се прииска да извърша нещо невъобразимо хубаво. Дори за някой абсолютно непознат човек. Изпитах такъв душевен подем, че направо ми се прищя да строя заводи и фабрики.

Изведнъж видях на една пейка двама клошари на около петдесет години. Тя седяха, подредили закуската си на един вестник, и ровичкаха из нея. Единият пушеше. Приближих се, застанах до тях и най-неочаквано изстрелях: