Сергей Минаев - Духless

А когато отворихме очи след петнадесетгодишния анархистичен запой, пуснахме телевизора, за да разберем какво точно се е променило в страната ни през това време, което ние толкова безцелно бяхме пропилели. Натиснахме бутона на дистанционното и видяхме по първи канал тричасова смешка с Петросян, премесена с новинарски емисии и репортажи за успехите на родните жътвари, а по втори канал — концерт, посветен на празника на някаква си федерална служба. По трети канал вървеше някакво военно-патриотично предаване, по шести — спорт, а по пети — „Лебедово езеро“. И всичко си беше като през славната и стабилна 1985 година. И така продължаваше вече десетки почивни дни. Пък и ние приличахме на лебеди, на които тъй и не им е съдено да полетят. Ние, от поколението „Wasted“ 16 16 Изгубено, непотребно (англ.). — Б.пр. …

И не беше изключено всичката тази развивана от Семачьови символика на Олимпиада’80, гербовете на СССР и олимпийските мечета, всички тези наименования „Дискотека от 80-те“, радио „Ретро“, кръчма „Жигули“ и други псевдокичовщини да са някакви измислени от политолозите пиар-кампании на проекта „Back in USSR“. И какво, готино ли ти е отново да подскачаш от радост, подгрят от мелодиите и ритмите на чуждестранните естради в изпълнение на Сандра и Си Си Кеч? Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години). Колко е прекрасно да се върнеш отново в страната, в която е преминало детството си, нали? Старче, нас просто и най-банално ни изпързаляха с носталгията ни като същински льохмани… Lucky Льохман… Ако нашето поколение изобщо бъде удостоено с някакъв надпис на гроба си, там най-вероятно ще бъде написано следното:

„На поколението, родено през 1970–1976 година, което беше толкова многообещаващо и толкова перспективно. Чийто старт беше толкова ярък и чийто живот беше толкова бездарно пропилян. Да почиват в мир нашите мечти за щастливото бъдеще, в което всичко би трябвало да е другояче… R.I.P.“

И когато цялото ми съзнание се изпълни с образа на надгробната плоча, най-после заспах, за да се събудя в друг град и в друго настроение…

Седях в „Шатрата“ — лятното кафене, което се намираше във водата на „Чистите езера“, и пиех вече втора чаша уиски „Jameson“. Окачените под тавана телевизори показваха римейк на видеоклипове от осемдесетте години. По екрана подскачаха негри с бели маратонки „Адидас“, разни пички с окраска на лосове, младежи с гримирани очи и начервени устни, на чиито жилетки бяха окачени по два реда значки. Артисти, чиито имена помнеха само видеоархивите. Кадрите на клиповете показваха тебеширено бели лица, нелепи прически с тонове лак за коса, ланци, обеци, огромни дрънкулки на ушите, неонови надписи и грамадни луксозни открити розови автомобили. И липсваха само думите, изписани със светещи букви между кадрите: „лукс“, „шик“, „кокаин“, „безразборни полови връзки“, „хомосексуализъм“, „социална нетърпимост“ и „рейгъномика“. Спомних си отново разговора си в Питер с Андрей и се улових да мисля, че в момента на мен също ми е готино да изпадам в носталгия, докато гледам парчетата живот, които не бяхме видели.

Юля закъсняваше вече с двадесет минути, което, естествено, не спомагаше за доброто ми настроение. Дори нещо повече — изпитвах нарастващо раздразнение, злоба и желание да избухна. Реших да почакам още десет минути, да платя и да си тръгна.

Тъкмо когато вече се канех да вдигна ръка и да повикам сервитьора, Юля влезе в кафенето, седна с абсолютно спокойна физиономия срещу мен и ми каза:

— Здрасти.

— Здрасти. Да не би да имаш слънчев часовник? И като се стъмни сигурно да изостава?

— Не, просто се отбих при една приятелка. А ти отдавна ли ме чакаш?

— Точно откакто в нашия часови пояс стана десет часа.

— Добре ли пътува?

— Прекрасно. С киевски котлети, коняк „Московски“ и „Кавказка пленница“ по телевизията. Направо същински ресторант „Прага“ от 1988 година.

— Добре ли прекара в Питер?

— Страхотно. А ти как си? Добре ли прекара вчерашната нощ в Москва?

— Какво имаш предвид?

— Ами, рождения ден на приятелката ти и други такива? — казах с колкото се може по-ехиден тон.

— Пак ли те хвана параноята? Разкажи ми какво прави в Питер?

— Опитвах се да разнообразя свободното си време. Напорках се с алкохол и се натрясках с наркотици, осъществих безразборни полови връзки, спах отвратително и след това се напих още по-гадно. Общо взето починах си добре.