Сергей Минаев - Духless

Защото аз винаги се срещам с теб или пиян като талпа, или напушен, или надрусан. А често и едното, и другото (и третото) наведнъж. В такова състояние без проблеми мога да изчукам дори кобила, камо ли някоя дългокрака любителка на разговори за съвременната проза и публицистика. Да не мислиш, че е лесно да си герой на рокендрола на тридесет години?

Отдавна съм оставил по бойните полета здравето си, всичките си нерви, чувствата и мечтите си. Ето ги, погледни ги — търкалят се между столовете и масите, в празните чинии и в съборените чаши. Пък и самите бойни полета вече са обрасли с трева. Знаеш ли колко неща са минали през ръцете ми през това време? Джаз-кафенета, „Цикрус“, „Джусто“, не издържа дори старчето „Цепелин“. Единствено на Наполеон са му трябвали четири години, за да измине пътя от Маренго през пирамидите и Москва до Ватерло. На хората тук и една година им е предостатъчна, изобщо няма нужда да посещават нито едно от изброените по-горе места, стига им само Москва. Всичко зависи от това дали имаш добър дилър.

Наистина ли не усещаш, че аз съм маргинал. Завършен мухльо в позата на провинциален актьор. Аз съм евтин шут, който е готов да се ебава с всички, включително и със себе си. Още като дете се изморявах бързо от играчките и винаги имах нужда от нещо ново. И пропилях целия си живот с този всекидневен стремеж към развлечения. Аз бягам от самия себе си, на мен ми е скучно, гадно и отвратително да съм със себе си. А в редките мигове, когато се веселя, нямам търпение час по-скоро при мен да се върне единствената ми любов — ДЕПРЕСИЯТА. Страшно се изнервям, когато тя се бави, с радост се хвърлям в прегръдките й, когато се завръща и в същия миг започвам да се боря с нея. Някой ден просто ще умра в тази въртележка. Вече ми се вие свят и главата ми направо се отвинтва на пичка си лелина. Вече съм се отучил да запомням кога ми е било весело и кога ми е било тъжно. Това не е живот, а някаква мътилка.

И ти ли искаш да влезеш в това? Имаш ли нужда от него? Не бих могъл да си обясня по друг начин влечението ти към мен. За какъв дявол си губиш времето? Да не би като малка майка ти да те е хванала да мастурбираш с някаква пластмасова кукла-момченце и сега да те влече към този порочен целулоиден младеж, какъвто съм аз? Да не би да се опитваш да наваксаш времето, което си изгубила, живеейки с праволинейни хора? Не е ли късно да тръгваш по този път? Макар че за какво говоря, та ти дори не си опитвала никакви пътища. Най-ужасната сцена от младостта ти сигурно се изчерпва с един литър водка и с „лллл-леле, какви ги вършихме“ с приятелките ти състудентки.

Да, магистралките наистина са моят прерогатив. В момента седя, а носът ме смъди, а освен това ме смъди и пикочният канал все едно, че имам гонорея. Мръщиш се, като че ли не знаеш какво е да имаш гонорея. Макар че може би наистина не знаеш. Нали ти си богиня, а богините нямат гонорея. Това е pleasure само за развратните момичета. Нали така? Но ако си богиня, тогава какво правиш тук? Защо седиш с такава физиономия, като че ли се страхуваш да не се изцапаш? Ангелите нямат място в калта. Размахай криле (крилца, ха-ха-ха) и излети оттук.

Трябва да се върнеш обратно. Не виждаш ли как те засмуквам в цялата тази шибанящина? В целия този свят, прекопиран от платната на Гоя? Искаш ли да станеш същия изрод като мен? Не искаш, нали? Тогава си върви, стани и си върви, и внимавай нокътчето ти да не хлътне в десерта като на онази птичка.

И тя стана иззад масата, смачка салфетката с дългите си пръсти и наистина си тръгна. Разбирате ли какво ви казвам? Тя НАИСТИНА СИ ТРЪГНА. Не ми врътна номер като всички онези кукли, които пет минути след раздялата щяха да ти спукат мобилния от звънене и щяха да изплачат цяло Мъртво море от сълзи, за да измъкнат нов подарък от теб. Не, тя наистина тръгна към изхода и преди окончателно да се скрие от погледа ми, се обърна към мен. А когато я погледнах в очите, разбрах, че тя никога повече нямаше да ми се обади, нямаше да ми изпрати мейл и нямаше да ми пусне есемес. Нямаше да направи нищо подобно. Тя просто взе решение. А аз, вместо да хукна след нея, за да я хвана за ръката, да целувам пръстите й, да плача на рамото й и изобщо да спася тази гадна ситуация, седях и престорено се усмихвах. И в този момент си мислех, че съм много страхотен. Само че не знаех защо. Пичът, който бе пропуснал единствения шанс да бъде измъкнат за ушите от цялото това бунище, седеше до ушите в лайна, пускаше мехури и се хилеше. Не сте ли виждали такова нещо?