Сергей Минаев - Духless

Направих решително крачка, отидох при момичетата и им казах следното:

— Здравейте, момичета. Вие от Питер ли сте?

— Да… — отвърна плахо една от тях. — А защо питате?

— Не се плашете. Работата е там, че аз и моят приятел (онзи, дето виси ей-там, просто е много срамежлив) не сме оттук. От Москва сме. И, разбирате ли, просто се изгубихме и не знаем как да стигнем до хотела.

Щом чуха думата „Москва“, момичетата се оживиха и по бузите им неизвестно откъде изби руменина. Очите им блеснаха. Но другото момиче предпочете да уточни нещата, та да няма никакво съмнение:

— А как се казва хотелът ви, момчета?

— Ами, онзи — направих се на пълен идиот, започнах да бъркам по джобовете си и извадих магнитната карта за вратата на хотелската стая, — как беше? Ей-тук пише — „Невски палас“. Това на булевард „Невски“ ли е?

— Да, на булевард „Невски“ е — казаха те една през друга, усещайки, че са пипнали шараните (т.е. нас).

— Е, момчета, ние не сме екскурзоводи, но ще ви заведем дотам — подхвана по-бойката от тях. — Няма да допуснем столичани да се затрият, нали, Оля?

— Аха — кимна Оля. — А вие имате ли нещо ободрително в хотела, момчета?

— Имаме кафе — пошегува се неуместно приятелят ми.

— Кафе ли? — уточни тя и присви очи.

— Колумбийско, на прах. Не се притеснявайте, момичета — коригирах ситуацията, — толкова силно ще ви го направя, че изобщо няма да заспите.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмяха се завистливо те, предизвиквайки приятна похотлива вълна в областта на корема ми. — Тогава, хайде да тръгваме. Само трябва да си платим шампанското.

— Няма проблеми, момичета. — Вадим извади сръчно кредитната си карта от портфейла. — Вие вървете с този гражданин към изхода, а пък аз ще оправя нещата!… — В този момент той приличаше на илюзиониста Кио, само че очите му подозрително блестяха и аз бях убеден, че това е единственият фокус, който можеше да прави.

Навън спряхме едно такси, което ни закара в хотела. Вадим седна между момичетата, прегърна ги през раменете и започна да им говори нещо за арабските шейхове, за харемите и за други атрибути на нефтения Изток. А пък аз си мислех, че ние, разбира се, не бяхме никакви шейхове, а халифи за един час. Е, или за три, зависи колко време щеше да ни държи. И момичетата също разбираха това много добре и се стараеха максимално да съответстват на образа на Шехерезада за една нощ. Смееха се на шегите ни, позволяваха на Вадим да мачка и двете, бъркаха под тениската му, целуваха го и, изобщо, стараеха се да не отстъпват по нищо на порнозвездите.

Стигнахме до „Невски палас“, слязохме от таксито и спряхме пред входа на хотела. На тротоара имаше малък рекламен билборд със снимката на двойка младоженци. Той беше облечен с костюм, а тя — с умопомрачителна бяла рокля. Вадим хвана под ръка едното момиче — Татяна, и застана заедно с нея с гръб към билборда.

— Приличаме ли на младоженци? А? Кажи де? Според мен, сме едно към едно. Как му викаха: „Till death do us Apart“ 14 14 Докато смъртта ни раздели (англ.). — Б.пр. — каза Вадим тържествуващо.

Макар че би било по-правилно да каже: „Till morning do us Apart…“ 15 15 Докато сутринта ни раздели (англ.). — Б.пр. . Но в момента цинизмът беше излишен, тъй като ни предстоеше романтиката на случайните връзки.

В хотела Вадим покани с широк жест всички ни в стаята си. Когато се качихме там, се озовахме в двустаен апартамент, който подсказваше, че продажбите на цигарените магнати в Русия са умопомрачителни. Щом директорите по маркетинга отсядаха в такива хотелски стаи, какво ли правеха техните босове? Сигурно си купуваха целия град, в който отиваха в командировка.

Вадим донесе шампанско, наля на всички ни, аз изсипах на малката масичка остатъците от праха, хвърлих отгоре му една навита на фунийка банкнота и кредитната си карта, момичетата започнаха да шмъркат предвзето, а Татяна прошепна:

— Супер. Московски ли е?

— Аха.

— Веднага се усеща, не е като нашия аспирин.

— В смисъл, че го купихме на Московската гара — разсмях се аз.

— Какво значение има, момичета — намеси се Вадим, — дали е московски или е ленинградски?… Най-важното е компанията да е хубава, нали?

Всички дружно се разсмяха, чукнаха чашите си и настъпи моментът, когато прелюдията пред набиращия скорост свалячески грях трябваше да се запълни. Всички много добре знаеха по-нататъшния сценарий, но наистина нямаше как да се съблечем още от вратата и да се хвърлим в леглото? Все пак ние бяхме интелектуални хора, пристигнали на гастрол в културната столица. И затова следващите двадесет минути щяхме да запълним с вакуума на баналностите си.