Сергей Минаев - Духless

— А ти какво правиш в Питер?

— Седя на някакъв шибан семинар за търговията на дребно. С дърти журналистки, изсъхнали сандвичи и гадно кафе. Това направо не е живот, а приказка!

— И какво ще правим довечера?

— Нямам представа. Ермитажът в колко затваря? Ха-ха-ха.

И двамата се смяхме доста продължително, а на мен ми стана много весело и сънливостта ми се изпари и ми се стори, че изобщо не съм напускал Москва.

— Вадим, къде си отседнал?

— В „Невски“, а ти?

— И аз.

— Ех, какъв късмет.

— Да. Виж какво, хайде да се видим в осем часа в хотела?

— Нека да е в девет. Имам малко работа.

— Ами, ще я свършиш в хотела, ха-ха-ха.

— Кретен. Значи, в девет, о’кей?

— О’кей. Желязно.

— Какви са тези шибани шегички тип „грънч“. От питерци ли ги научи?

— Много лесно се вписвам в околната среда. А защо да са грънч?

— По-добре да беше попитал защо са шибани?

— Не те разбрах, но мисля, че имаш предвид нещо много смешно. Хайде, бързам. Доскоро.

— Хайде.

Вече в съвсем друго настроение се преоблякох, слязох долу с асансьора, излязох от хотела, хванах си такси и прочетох двата есемеса на Вадим с въпросите „Какво ще ядем?“ и „Колко бира да поръчам?“. Отговорих: „Вземи две“ и пристигнах на мястото на срещата.

Кафене „СССР“ на булевард „Невски“ беше продължение на традицията, започната от московския ресторант „Жигули“, само че пречупена през призмата на идиотизма. Ако „Жигули“ беше създаден за хора на тридесет, четиридесет и така нататък години, които ходеха там, за да се отдават на носталгия под звуците на вокално-инструменталните групи от 70-те и 80-те години, да си спомнят бирарията „Жигули“ и да се умиляват от снимката на Брежнев по време на лов, „СССР“ беше създаден за техните деца. За онези, които не помнеха 80-те години, но знаеха, че стилът от онова време, като носенето на якета и маратонки „Адидас“ и слушането на дискомузика, е моден и си мислеха, че през 1982 година всичко е изглеждало точно така. Такъв бар би изглеждал много „съветски“ в Ню Йорк или в Лондон. С червените неонови букви, с червените пола на сервитьорите, с червените рисунки от комикси по стените, с vodka „Smirnoff“ и „Absolut“ и с привлекателността на названията „USSR“, „K.G.B.“ или „Red Army“. Ей-така изглеждаше тази съветска идиотия с персонал, облечен като служители на КГБ.

Тук имаше мили сервитьорки, хубава музика с диджей, скапана кухня (но кой знае защо тукашните пелмени и домашни кюфтета ми харесваха — много ти здраве „Vogue Cafe“) и много симпатични момичета. Последните се появяваха вечер или през уикенда. Единственото, което разваляше пейзажа, беше висящата до бара почетна дъска със снимки от разни вечеринки. След като бяха решили да правят имитация на съветската действителност, почетната дъска задължително трябваше да е стъклена. Посетителите на обед бяха малко. Имах чувството, че питерци изобщо не обядваха.

Или обядваха вкъщи. Или в безбройните закусвални срещу средна цена от сто и петдесет рубли на човек. Но при всички случаи не го правеха тук, което лично на мен ми беше през оная работа. Аз живеех в друг град.

Гулякин вече седеше край масата до прозореца. Пред него имаше бутилка коняк „Hennessy VSOP“ (отбелязах наум днешната му щедрост), две чаши за уиски и неизменния лимон в чинийка (освен това отбелязах и лошия му вкус).

— Здрасти — казах, опитвайки се да изглеждам искрено весел. Което общо взето не беше трудно, като се имаше предвид, че вече предвкусвах предстоящата вечер.

— Здрасти!

— Отдавна ли си тук?

— Ами, от петнадесет минути — отвърна Вова с извинителен тон, като в същото време ми даде да разбера, че днешната среща е важна за него и че е дошъл по-рано.

— Забавих се малко в хотела, а после не се ориентирах веднага в коя посока на „Невски“ да тръгна.

— Е, няма нищо. Нали си гост.

Донесоха ни менюто и аз си поръчах зеленчукова салата, гъбена супа и домашни кюфтета. Володя си поръча салата с пилешко месо, борш и някакво печено. Седяхме, гледахме се, пушехме и не знаехме откъде да подхванем разговора. Или по-точно аз нямах с какво да го подхвана, а Володя трябваше да го подхване колкото се може по-естествено, за да може след това плавно да премине към темата за моята оценка на неговата работа.

— О! — започна най-неочаквано Вова. — Погледни! Виждаш ли онзи мъж, с него бяхме състуденти в института. А неговият баща е работил в Германия заедно с Путин.

Всъщност откакто Владимир Путин стана президент на Русия, Питер беше обзет от синдрома на „магнита“, както го наричах аз. Почти всеки жител на Питер се опитваше да се отърка (пряко или косвено, чрез града) в Путин. На практика това означаваше, че всеки жител на Питер носеше в джоба си по една „история за московчанина“. Докато разговаряше с теб, жителят на Питер я стискаше в джоба си като бокс. Например, подхващате разговор за спорта. Започвате да обсъждате футбола, после хокея, а после „Формула 1“. Жителят на Питер с готовата история дори не чакаше разговорът да стигне до борбата. В един момент просто изваждаше историята си — бокс и захващаше: „Между другото, като стана дума за футбол. Аз ходих в спортната зала на еди-коя си улица, където Путин е тренирал борба като малък…“