Сергей Минаев - Духless

… Спах и сънувах президента Владимир Владимирович Путин, който летеше над страната и я прикриваше със своите неестествено големи каучукови люспести криле, защитаваше я от всички беди, несгоди, от интригите на изпадналите в немилост олигарси, от световния тероризъм и от падането на цените на нефта. Летеше високо в небето, изправил кръглата си глава с маска на прилеп срещу изпепеляващите лъчи на слънцето, което изгряваше някъде далеч над Япония. Крилете му се простираха над цяла Русия, от Мурманск до Владивосток. Разперени на десетки хиляди километра, те приличаха на мантия, която се спускаше покрай държавните граници. Аз стоях на балкона на Миша, един такъв съвсем мъничък в сравнение с президента, и, вирнал глава, наблюдавах възхитено полета му. И стана така, че в този предутринен час аз и единствено аз видях как президентът охранява нашата родина. В това утро ние бяхме само двама. Аз и президентът Путин.

И аз изпитвах такава съпричастност към това тайнство, че цялата ми душа се изпълни с тръпчивия дим на духовността. С последния замах на крилото си той прикри Курилските острови и аз се почувствах изумително спокойно и уютно. И неудържимо ми се прииска да помогна на президента с нещо, макар и съвсем малко. И аз се разкрещях от балкона към небето:

— Господин президент! Владимир Владимирович! Чувате ли ме? Много искам да ви помогна във вашата работа. Как да го направя?

Путин спря в небето и бавно се обърна. Въпреки огромното разстояние помежду ни лицето му се виждаше до най-малките подробности. На него беше изписано изумление. Президентът беше страшно изненадан, че някой не спи, докато той работи и охранява страната.

— Да ми помогнеш ли? — сви рамене той. — Че с какво можеш да ми помогнеш?

— Ами, не зная… Например, да навредя по някакъв начин на враговете ви. Искате ли… Искате ли да хвърля по Лимонов една бутилка кетчуп? Не, три бутилки!… Или ако искате… ще изхвърля портрета му през прозореца на Държавната дума?

— Аз, разбира се, съм ти благодарен. Само че не бива да хабиш храната, моментът не е подходящ. Виж, когато удвоим вътрешния брутен продукт…

— Така ли… Жалко… А пък аз исках…

— Знаеш ли какво — свъси вежди Путин, — престани да пушиш трева. Разбра ли? И то в Санкт Петербург. Вместо да идеш в Ермитажа или може би в Кунсткамерата. Та това е най-красивият град. Това направо е покъртителен град. Ремонтирахме го за тристагодишнината му, та да могат такива като теб да идват тук и да се любуват на красотите му. А вместо това ти идваш тук и се самоубиваш като малуомен. Поне знаеш ли какво правиш, когато пушиш трева?

— Не, не зная, че какво чак толкова правя? — казах аз изплашено.

— Когато пушиш трева, помагаш на световните терористи, които я отглеждат специално, за да могат със спечелените от нея пари да извършват всевъзможни терористични актове. Да подпалват нефта ни или, например, да атакуват кулата в Останкино… пу-пу, исках да кажа да атакуват сградите на Международния търговски център в Ню Йорк. А ти я купуваш, даваш им тази възможност, а после ходиш със замъглен мозък и притъпена бдителност и говориш глупости.

— Олеле… дори не знаех, че всичко е толкова сложно. Аз не разбирам нищо от политика, Владимир Владимирович. Обещавам, че повече няма да пуша трева. Никога в живота си. Честна дума. Преди не разбирах за какво става дума, но сега разбирам. Повече няма да правя така, Владимир Владимирович, моля ви да ми повярвате! — Дори бях готов да се разплача, че занимавах президента с такива глупости, докато той работеше.

— Добре, добре. Вярвам ти.

— Благодаря ви, Владимир Владимирович.

— Няма за какво. Мой дълг е да се грижа за гражданите. Да, и още нещо. Повече недей да оставяш колата си така насред двора, защото, ако стане нещо, „Бърза помощ“ няма да може да стигне до входа, разбра ли?

— Да. Разбрах.

— Е, бъди жив и здрав — каза Путин и полетя нататък. А на сбогуване ми махна с крило. Или пък така ми се стори? Във всеки случай много ми се щеше да ми махне с крило на сбогуване…

В единадесет часа на другия ден мобилният ми направи последен опит да ме събуди с нечие обаждане и батерията му окончателно падна. Въпреки това по някакъв изумителен начин аз долових жуженето му на нощното шкафче и отлепих очи. Естествено, че когато човек се събужда в чуждо жилище, това донякъде уврежда пространствено-времевата му ориентация. Особено ако вчера е изпушил доста трева в нечия компания. Затова изгубих първите няколко минути, за да се самоидентифицирам в пространството.