Сергей Минаев - Духless

— Общо взето това би могло да реши доста неща. Територията наистина е огромна. Представяш ли си какво щеше да стане, ако цялото население тук живееше ДОБРЕ? Че ние щяхме да се наплодим по-неудържимо и от китайците, а с вечното ни търсене на външни врагове щяхме да водим перманентни войни, в които винаги щяхме да побеждаваме заради постоянното попълване на човешките ресурси. И по този начин Русия в крайна сметка щеше да завладее целия свят.

— Ох, моля те, само недей да ми говориш за войната. Сега пак ще стигнем до Втората световна война, а аз вече имам алергия от тази тема. Който и канал да включиш, навсякъде показват само Сталин, Чърчил и Хитлер. Героите от онова време. Писнаха ми.

— Ами понеже днешните герои са много дребни. И затова не им остава нищо друго, освен да измъкват малки подробности от живота на титаните на миналото. Добре де, майната им. Михаил, я по-добре ми кажи, само че без твоите „батмани“, не може ли тук да се създаде такава идея, при която върхушката да живее в съгласие с обикновения народ и с известен респект от него? Също като в твоя любим деветнадесети век. Например, селяните да чакат лятото, когато в имението ще се върне „добрият господар“, питерското простолюдие да замеря с камъни царските войски по време на въстанието на декабристите, декабристите да мечтаят за свободен народ. И всички да са обединени от любовта към родината и от мисълта за бъдещето…

— За какво говориш? Какво обединение и какви декабристи, по дяволите? Те са научавали за живота на обикновения народ от френската белетристика от онова време. Декабристът Бестужев е учил руски език в затвора, за да може да разговаря със следователя. За съжаление, тук не е имало никакво единство и никога няма да има. И народът никога не е променял нищо, дори и през 1917 година. Просто понякога е бил наблюдател на събитията, а понякога е участвал в тях. Всичко е много просто.

— Миша, а какво трябва да направи човек, за да попадне в тази върхушка? Разбираш ли, мен промените не ме измъчват особено, аз не съм декабрист и съм готов, ако ми падне удобен случай, да те направя главен гуру по духовността. Само ми кажи дали има историческа рецепта как да попаднеш във върхушката. В случай, че не си роден от правилните родители. Много ми се ще, разбираш ли, да се закача за военния ешелон и да се уредя в склада за топли дрехи…

Изведнъж си представих, че съм защитен от всичко на света, че съм облечен с топла шуба и държа чаша горещ чай в ръка като владетел на склада и от тази мисъл се почувствах много добре. Миша сякаш прочете всичко това на лицето ми и каза:

— Това е възможно. Най-важното е да разбереш системата. Онези невидими за човешкото око маршрути, по които хората вървят към успеха.

— Какво имаш предвид? — Престанах да мечтая и се съсредоточих върху онова, което можех да измъкна от мъдростта на Миша…

— Добре. — Миша запали вече угасналия коз и ми го подаде. — Например, да речем… Обажда ти се един приятел и ти казва: „Ей, тука сме се събрали с мадами, имаме водка и т.н. Ела при нас, ще пием, ще ядем и ще танцуваме“. Ти отиваш до блока му, а апартаментът, към който си тръгнал, се намира, да речем, на четиридесет и петия етаж. Но не знаеш, че в блока има асансьор, който хората използват, за да се качат по-бързо до високите етажи, защото си прекарал целия си живот в блок, висок само пет етажа. И ето, че пуфтиш, изкачваш се по стълбите, след един час стигаш до апартамента, а там над празните чаши летят само мухи. Всички са отишли на дискотека. Но ако знаеше как да използваш асансьора, отдавна вече щеше да купонясваш заедно с тях. Това означава, че най-важното нещо в живота е да знаеш къде се намира асансьорът и да се научиш да го използваш. Това е простата формула на успеха, братле.

— Чакай малко, чакай малко. Май нещо не се връзва. Да вземем, например, Ходорковски. Той много бързо надуши, че има асансьор. Научи се да натиска правилните бутони и да отива бързо до нужните му етажи. И как свърши всичко това?

— Правилно. Той се научи да натиска бутоните. И също така да отива на нужните му етажи. Но тук проблемът е друг. Той не се возеше сам. Той, мръсникът, започна да вози и други хора със себе си. А най-важното е, че в един момент дори си въобрази, че той е човекът, който управлява асансьора. А това беше фундаментална грешка. Защото онзи, който управлява асансьора, може да бъде само един. Всички останали са или само обслужващ персонал, или само пътници. Общо взето Ходорковски си натискаше бутоните с усмивка, радостните пътници в кабинката свиреха „Хава нагила“ и всичко цъфтеше и вържеше. Но в един не много хубав за него момент асансьорът го закара не на етажа, на който той искаше да иде, а на друг. А на етажа, където го закара асансьорът, стоеше човекът, който го управлява, с охраната си. И най-човешки го попита: „Другарю Ходорковски, защо хулиганствате в държавния асансьор, многоуважаеми? И пътниците, които са ваши приятели, са одимили цялата кабина. Това не е хубаво…“ И край, Миша вече не се вози с асансьора, макар че асансьорът си е същият и работи много добре…