Сергей Минаев - Духless

— Да…

Отново се възцари пауза. Седях и гледах как Миша се люлееше насам-натам на стола. Гледката на този човек-метроном ме приспа. Замислих се за Ходорковски, Бестужев и руския народ. А часовникът показваше три и половина през нощта и някъде в задните дворове на съзнанието ми започна да свири дискът на „The Cure“ — „Disintegration“. И аз тъпо наблюдавах как Миша се опитваше да намали или да увеличи звука на уредбата и не улучваше бутоните и клавишите. И видях как закачи с тялото си чашата с чая и тя бавно падна от масата, счупи се и оцвети с кафеникави цветове вестника, който се търкаляше на пода. Докато течността попиваше бавно в хартията, успях да забележа, че чаят бе превърнал Ходорковски в негър и той страшно заприлича на Нелсън Мандела — бореца с апартейда в ЮАР. И мозъкът ми се пръскаше от осъзнаването на факта, че трябва да го пуснат колкото се може по-бързо от затвора, иначе хитрите олигарси щяха да го превърнат в борец срещу режима, щяха да събират от негово име подписки и пари във фонда за освобождаване на страната от престъпния режим на апартейда, който угнетява руските предприемачи. А освен това си мислех, че те бяха подготвили всичко това предварително, за да имат в пълнителя си лидер с репутацията на „политически затворник“, който да се цели в новите избори. На това място логическата пирамида в съзнанието ми стигна до момента, в който тази „партия на затворниците на съвестта“ щеше да дойде на власт и щеше да започне да се настанява в новото си жилище, без изобщо да се съобразява с интересите на предишните му обитатели. И яркото осъзнаване на целия този хитър замисъл ме доведе до шоково състояние. Вдигнах вестника от пода, забих пръст в Ходорковски и понечих да разкажа всичко това на Миша, но от пресъхналото ми гърло се изтръгна само едно нечленоразделно: „ЪЪЪЪЪ, Мандела!“

Миша вдигна към мен присвитите си от страх очи и прошепна: „Комунални жилища… хитро, да им го напукам…“ И ние се гледахме един друг, ужасени от това, че четем взаимно мислите си от разстояние, което означаваше, че напушването беше влязло във финалната си фаза. И аз осъзнах, че Миша се страхува, защото изобщо нямаше смисъл да разбираме нещата, които разбирахме. Ужасът подгони Миша към стаята, където той светкавично застла двете легла, върна се обратно и ми каза, заеквайки:

— Така… такова… лягаме веднага. Майната й на тази политика, утре сме на работа, пет часа сутринта е. Чак негри започнаха да ни се привиждат, пълни идиоти сме. Край, доскоро, лека нощ.

Миша угаси лампата в кухнята и в коридора и аз се дотътрих в пълния мрак до стаята в дъното и се стоварих на леглото. Лежах и гледах как светлината на фаровете на колата, която излизаше от двора, рисуваше причудливи плетеници по тавана на стаята. Не можех да си намеря място и исках да продължа разговора.

— Миша, Миша — казах тихичко.

— Какво искаш, успокой се най-после.

— Кажи ми, а тук някога ще бъде ли хубаво? — Попитах го и зачаках някакво топло и мъдро напътствие, преди да заспя…

— Да — чух приглушения му глас. — Утре ще дойдат матросите и всичко ще бъде наред.

— Миша, знаеш ли защо те обичам — заради точните ти формулировки!

Лежах и мислех: При тази шибанящина матросите наистина щяха да дойдат скоро и всичко щеше да е наред. Със сигурност щяха да дойдат. Не се знаеше дали щяха да носят препасани портупеи с дървените кутии на „парабелите“, но със сигурност щяха да са въоръжени. Те щяха да дойдат и да ни донесат жизнеутвърждаващата система на координатите: земя — селяни, фабрики — работници, затворнически лагери — интелигенция… Те щяха да донесат и правилния принцип, че няма наказание без вина. Всъщност в това нямаше нищо страшно, пък и стомашните киселини от преяждане в скъпите ресторанти повече нямаше да ни мъчат. Кашата от булгур още не е навредила на никого. Както и работата на чист въздух…

— Нали, Миша? — успях само да промълвя.

Но Миша вече хъркаше и не чу моя почти ням въпрос. А на мен толкова ми се щеше да споделя с него размислите си за утрешния ден на страната. Лежах и пронизвах гъстия мрак в стаята с безапелационните избистрени формулировки на ясния си и добре поставен глас. Макар, от друга страна, да ми беше ясно, че под въздействието на марихуаната от мен се изтръгваха само звуци, които приличаха на развалена магнетофонна лента с всички присъщи на това състояние „храоууууу ъиееее ффсзззз“. И най-вероятно аз вече също спях и сънувах всичко това. Потъвах все по-дълбоко между възглавниците на дивана и чувството за ужасна недоизказаност ме теглеше като камък надолу. Последното и най-силно нещо, което ми хрумна, бе това, че матросите вече бяха идвали през 1917 година и от това на никой не му бе станало по-добре. И толкова ми се щеше да кажа това на Миша и ми беше толкова интересно какво щеше да ми отговори той (а той непременно щеше да измисли нещо). Но аз тъй и не успях да му кажа нищо повече и заспах окончателно. Сигурно щях да получа отговора на този въпрос някой друг път…