Сергей Минаев - Духless

Само че — на ти сега. Ето го пронизващият като нож на бандюга аргумент: „Просто там всички са серсеми. Или не могат да броят, или са тъпи“.

В такива моменти най-силно усещаш колко си отдалечен от народа. Осъзнаваш колко излишни са усилията и трудът ти. Твоите, а следователно и на цялата армия мениджъри от всички звена на икономическата верига. Веригата, която те удря с другия си край по главата, макар да ти се струва, че я държиш здраво в ръцете си и я управляваш. Но в действителност тя е тази, която държи теб.

Върнах се в спалното купе в мрачно настроение. От основата на моята житейска платформа току-що беше извадена още една тухла. Още малко и цялата ми философия за живота щеше да рухне като Родоския колос. И едва ли някакви условни арабски търговци щяха да отмъкнат останките ми с камилите си. В мен нямаше мед. И нямаше как да ме претопят…

В спалния вагон всичко беше умряло. Надявах се, че ще бъде така до сутринта. Дъртият пръдльо хъркаше, сумтеше и сънуваше пети сън. Часовникът показваше два през нощта. Легнах и се опитах да заспя. По традиция спях много лошо във влака, който пътуваше от Москва за Питер. Виж, по обратния път спях добре. Очевидно това беше подсъзнателният страх в очакване на ЧУЖДИЯ ГРАД. Или може би превръщането на пиянството в махмурлук? Все едно, от каквото и да бе предизвикано това, спах отвратително. И се въртях. Непрекъснато преобръщах възглавницата си. Дърпах вълненото одеяло. Махах го. Отново се завивах с него. Борех се ту със студа, ту с жегата. Задрямвах, отварях очи, а след известно време отново се събуждах. Общо взето прекарах в това състояние известен брой часове и отворих натежалите си като олово клепачи в шест часа сутринта.

Моят съсед като една същинска чучулига вече седеше и си приготвяше чай. На това място започнах да осъзнавам, че той вероятно е изпратен тук, за да отрови пътуването ми с глупостите си, като ми разказва за туристическите си подвизи и младостта си. Седнах, отворих една кутия сок и започнах да поглъщам жадно съдържанието му. В това време пичът настрои сутрешната латерна на словоблудството си. Загряваше, мръсникът. Обстрелът започна с „как спахте?“ (нямам думи, земляк), „скоро ще пристигнем“, „трябва да си вземем чай“. Аз се съгласявах едносрично и се правех, че искам да извадя нещо от чантата си. Пребърквах методично джобовете си, готвех се да изляза на закритата платформа и други такива. В този момент пръстите ми се натъкнаха на нещо, увито в целофан. Извадих го бавно и крадешком го погледнах. В целофана имаше бяла субстанция.

„Какво има в пакетчето?“ — пита зрителят от Тюмен от клуба на знаещите.

Може би сол? Защо да е сол? Какво ще соля? Храна за из път? Да не би да съм донесъл варена кокошка във влака? А може би съм турист, а? Догадката прерязва мозъка ми като бръснач. Беше ясно какво е това. Прах. Мозъкоубиец. „Тайд“ за мозъчните гънки. Или, казано с една дума: кока.

Вирнах пръст нагоре и казах на туриста:

— Един момент. Ей-сега ще се върна.

Грабнах тясната брошура, която рекламираше вагон-ресторанта, и едно списание и се стрелнах като куршум към тоалетната. За щастие, в този ранен час за махмурлии тя беше свободна. Отворих вратата, разгърнах списанието, сложих го на мивката и изсипах съдържанието. Разделих го внимателно на две магистралки и засмуках бързо дозата.

„Приятен път!“ — пожела ми рекламата на Министерството на транспорта на двадесет и четвърта страница.

— Благодаря — отвърнах на глас.

Излязох на закритата платформа. Около пет минути гледах тъпо през прозореца. Събудих се окончателно. Подвижността на ставите ми се възвърна и изпитах известно благоразположение. Върнах се в спалното купе.

Последният час преди да стигнем до Питер прекарах в добро настроение. Смеех се на шегите на дъртия пръдльо и слушах внимателно разказите му за Олгино. Казах му, че обичам да свиря на китара (да бе, само ми дайте инструмента и веднага ще засвиря). Смеех се от сърце и тъй нататък.

Най-после влакът пристигна в Питер. Взех чантата си, сбогувах се дълго със съседа си, пожелах му приятна командировка и казах нещо от сорта на това, че „няма да е зле да пътуваме заедно и по обратния път“. Задавих се от смях и слязох на перона. Минах покрай влака, после през сградата на гарата и се обадих на питерския служител Льоша, който трябваше да ме посрещне. Излязох навън и запалих цигара, макар че не ми се пушеше. Дръпнах два пъти и я запратих по Питер. Питер моментално ме замери с шепа дъжд в лицето. Днес времето беше такова.