Сергей Минаев - Духless

Основната тема на извисените духовно жители на Питер беше манията им за собствената им значимост и особеност. Всичките им разговори с московчани в крайна сметка се свеждаха до две теми: „Европейският Питер и московската Рязан“ и „Дай една стотачка до утре“. Сякаш над целия град тегнеше проклятието на „бившата столица“. Дори хората, които бяха пристигнали в Питер от губернията, веднага се заразяваха с този вирус. И също започваха да водят тези глупави разговори за културната столица: „По вашите улици има тълпи“, „Всички пари отиват в Москва“ и т.н. Те моментално научаваха историята на Питер и всички негови исторически паметници и знакови места (което само по себе си беше прекрасно), но понякога в желанието си да изглеждат като „истински питербургчани“ изпадаха в доста комични ситуации.

Веднъж се разхождах по улиците на града с един мой питерски познат, който вдъхновено ми доказваше колко хубаво е тук, „а пък при вас, в Москва, е същински ужас“. За това колко комфортно се чувства тук и как не ми завижда. Пътьом ми разказа историята на някои паметници на културата, а когато стигнахме до края на улицата, каза, че „тук е била една от най-опасните зони по време на артилерийския обстрел през войната“. След това ми сподели още нещо за ужасиите от блокадата на Ленинград, аз го изслушах с огромно уважение и се поинтересувах дали някой негов роднина не е загинал по време на блокадата. А той някак между другото най-цинично отбеляза:

— Не, какво говориш! Аз пристигнах тук от околностите на Мурманск преди три години — и продължи увлекателното си повествование за тегобите от блокадните времена.

С което ми даде храна за размисъл и за този сатиричен очерк.

Естествено, корените на цялата тази „значимост“ се криеха в малкия мащаб на всичко, което се случваше в града. На всяко събитие, което излизаше от ритъма на града само на милиметър, се придаваше колосално значение. Независимо дали ставаше дума за ревю на колекцията на някой бутик (за пети път) или за посещение на питерски диджей в Ибиса. В последния случай всички водещи питерски журналисти (двама на брой) гърмяха със заглавия като „Нашите са в Ибиса!“ или „Питер дава тон“ (като че ли този диджей не се е притискал сиротно до стената, а наистина е бил хедлайнът на всички шоупрограми през сезона на острова).

Общо взето в града не се случваше нищо. Всички се варяха в собствения си сос, изсмукваха от пръстите си поводи, за да се съберат още веднъж и да обсъдят за четиридесет и осми път същите клюки, да злословят срещу Москва и след като се напият на вересия с уиски на някоя презентация, да разкажат за пореден път на познатите си, че тези дни заминават за Москва. Завинаги. С вече подготвен и много доходен бизнес. И как ще се върнат след една година, а пък те „ще си тънат тук в блатото си“. Но е ясно, че никой няма да замине наникъде и че всички тези истории ще се повторят през следващата седмица.

А по този начин ставаше ясно и цялото презрение на нашата европейска столица към Москва. Първо, заради затвореността на собствения й свят и заради липсата на събития от европейски мащаб в този европейски град. Второ, заради подражателството. Целият питерски елит, всички събития, клубове и ресторанти напомняха за Москва в умалени размери от преди пет-шест години. Всичко се свеждаше до противопоставянето на двата града. Ето, при нас са интелигентите хора, а при вас са търгашите, при нас казват правилно „парапет“, а при вас, тиквеници такива, кой знае защо казват „перила“. Тук ние сме заобиколени от паметници на културата (които толкова много обичаме, че ще се съпротивляваме до прегракване да ги дадем на частния бизнес, докато не се разпаднат окончателно), а вие сте заобиколени от клубове и т.н. Както е известно, ние най-много мразим онова, към което се стремим, което толкова старателно копираме, на което завиждаме и което искаме да притежаваме. Казано накратко, „обекта на желанието ни“. А завистта почти винаги се маскира със снизходително презрение.

Друг питерски проблем беше липсата на пари. В общоградски мащаб. Не, тук, разбира се, имаше богати и много богати хора. Но в по-голямата си част хората тук бяха бедни. С по-ниски заплати и по-малки възможности, но най-важното бе липсата на желание да работят. Да блъскат, да се гърбят или както там още се нарича. И този техен вроден мързел, мудност и страх да не се напънат не можеше да се компенсира с никакви „там, при вас, в Москва, са всички пари, при вас е правителството и банките, при вас е нашият Путин“. Предполагам, че онези московчани, които са вкарали бизнеса си и в Питер, ще ме подкрепят.