Сергей Минаев - Духless

Затова в Питер можеше да се живее на заем. Тук ти можеш да дължиш две стотачки на приятеля си, този твой приятел да дължи две стотачки на своя приятел, а той на свой ред ти дължи две стотачки на теб. И тази кръгова зависимост беше в основата на много отношения. В един момент всички опрощаваха дружно всичко на всички, а след две седмици възстановяваха въпросния статут на квотата от дългове.

Тази бедност на аудиторията и то на най-активната й част от млади хора между двадесет и тридесет години удряше много силно по бизнеса. Съгласете се, че е много трудно да издържаш ресторант, ако всеки петък имаш по двадесет и двама посетители, от които двама плащат за четирима, а още осем души идват с онези, за които плащат, и довеждат и приятелките си.

Когато навлезеш в тукашния стил на живот, ти става абсолютно ясно, че жителите на северна Палмира изобщо не се различават от жителите на Москва. Те са същите еснафи, купонджии, чиновници и просто безделници, каквито има в Москва. Просто в града има по-малко пари, а оттам — и повече проблеми. И над града като гира, като тежка гира надвисва комплексът на бившата столица, която не се е окопитила през изминалите десетилетия. Той витае във въздуха и удря по мозъците на жителите като прибоя по крайбрежните улици на Нева. И с всеки следващ удар става все по-ясно, че въпреки всичките си опити да бъде столица, Питер все повече и повече става провинция.

Изобщо не мога да разбера защо този комплекс не беше изчезнал, но с него всички, които живееха тук, се чувстваха по-зле. Това напомняше разореното дворянство с вечните му амбиции и пълната му невъзможност да ги постигне. И заради това хората се мразеха и още повече мразеха града, в който живееха. А градът им отвръщаше със същото. Отмъщаваше им заради това, че са го построили върху кости, заради омразата и заради стремежа им да избягат оттук.

Градът, построен от други хора. За да могат в него да живеят други хора. Хора, които да поддържат в нужното състояние тази красота и това великолепие. Всичките му дворци и изумителни сгради. Всичките му канали и крайбрежни улици. Паркове и градини. Които да излизат сред природата, а вечер да изпълват театрите, оперите и ресторантите. И с достойнство да влизат през парадните входове и през разкошните дървени портали, високи по пет метра, и които днес са сменени с тези уродливи железни врати с ръждясали бутони на кодовото устройство за бравите. И тогава градът щеше да блести, изпълнен с чувство за собствено достойнство.

А след това онези хора бяха измрели, а градът бил заселен с тези свине и хлебарки от всички възможни Горно и Долно Уйново, на които цялото това великолепие им беше през хуя. Те искаха да имат ниски тавани, за да бъде тъмно и влажно. Та никой да не вижда как нощем изяждат остатъците от чуждия за тях град, как се оригват, как пият бира и бавно превръщат околното пространство в село с атмосферата на Средна Русия. Което не стъписваше погледа с мрамора на сградите си и в които те се чувстваха толкова автентично. Естествено, такива хора нямаха нужда от тавани, високи пет метра, с гипсови орнаменти по тях. Защото свинете не гледат нагоре — там, където е небето. Те просто нямат вратове…

И ето, че аз отново бях в Питер. Лежах на леглото в стаята на хотел „Невски палас“ и се опитвах да стана, да си взема един душ и да се преоблека. Минах през всички канали на телевизора по четири пъти, прегледах минигида за ресторантите на хотела, „този рай за чревоугодници“, в който, между другото, беше невъзможно да се яде, станах и тръгнах към банята с походка на натирено към мелницата магаре. Преди да се съблека, набрах номера на мобилния телефон на директора на представителството Володя (който беше станал толкова нагъл, докопвайки питерската си „хранилка“, че дори не си бе направил труда да ме посрещне и просто бе изпратил своя служител) и го помолих след четири-пет часа да събере всички наши питерски дистрибутори, за да обсъдим положението ни на пазара и съвместната ни работа. Прекъснах връзката и му пожелах наум да прекара остатъка от времето до моето пристигане там в адски мъки.

След това отворих двата крана и ваната бавно започна да се пълни с вода, чиито цвят беше като на повечето фасади в Питер. Т.е., казано по-просто, ръждива. Паметта ми моментално и великодушно ми подсказва редове от хотелската брошура: „“Невски палас" — хотел висша категория, място, което, без съмнение, се препоръчва на гостите на Северната столица". Взех от поличката над мивката всички тубички с шампоан, гел и течен сапун и излях съдържанието им във ваната. Появилият се покров от пяна постепенно покри ръждивата вода. Свалих дрехите си и влязох вътре. Хрумна ми да направя паралел между пяната и тържествата по случай тристагодишнината на Питер. И, наистина, погледнато издълбоко, се получаваше едно и също. Ремонтираните фасади на сградите по булевард „Невски“ скриваха олющената мизерия на вътрешността им, срутващите се входове и апартаменти с тръби, които непрекъснато се пукаха. Точно като тази пяна. След като можеш да ремонтираш две сгради и да боядисаш няколко дворци, като продадеш всичко това на федералния бюджет за 700 милиона долара, какво ти пречи да сложиш нова санитарна техника на ръждясалите тръби и после да продаваш на „гостите на Северната столица“ една стая за 15 хиляди и 35 рубли за една нощ?