Сергей Минаев - Духless

— Добре дошли в града-герой Санкт Петербург — усмихна се Вова.

— Благодаря. Как сте? Конкуренцията още ли не ви е победила?

— Мисля, че не е, засега всичко е тип-топ! — Това беше още една от англосаксонските фрази, които заедно с „оки-доки“ предизвикваха у мен позиви за повръщане. — Ще пием ли кафе?

— Разбира се, че ще пием, Вова, разбира се. За колко часа насрочи срещата с дистрибуторите?

— За два часа след обед. Вече ми спукаха телефона да звънят, питат какво са намислили московчани.

— Я стига — настроих се на шеговитата вълна, която той подхвана, — какво можем да намислим за вас? Просто ще си поговорим два часа за природата и времето и ще се разотидем.

— Е, искаш ли да изпием по едно кафе и да отидем да обядваме?

— Не, Вова, ще обядваме утре. По-добре кажи на секретаря си да ми подготви данните за оборотите на клиентите, задълженията по дебитите, рекламните бюджети и изобщо — ти си знаеш. И помоли персонала да не се пръска.

— Вече сме подготвили всичко — отвърна Вова обидено. — Още вчера го направихме.

— Да, виждам, че при теб дисциплината е направо като в казарма. Е, тогава ми дай един час да прегледам документите, после ще поговоря със служителите, а след това ще започнем да разпитваме и дистрибуторите.

Дори и да бе очаквал от мен някакво усърдие, Гулякин очевидно не предполагаше чак такова нещо. Според информацията, с която разполагаше, го очакваше посещение на отявлен безделник и любител на веселбите и нощния живот. Какво пък, по-добре да видиш веднъж и тъй нататък. Картинките понякога наистина са лъжовни.

Прекарах още един час с документите, преписах си годишните обороти от клиентите, сравних ги с броя на обслужваните и с бюджетите, записах си някои неща в бележника и прегледах пощата си. След това извиках един по един мениджърите по продажбите, осведомих се за постиженията им и поисках мнението им за откриването на собствени, директни продажби. Всички до един твърдяха, че разходите за този преход са несъпоставими с резултатите, разказаха ми за неподготвеността на пазара за големи обеми и склонността на клиентите да не си плащат, с която в момента се занимаваха дистрибуторите. Отбелязах, че Гулякин прекрасно беше провел подготвителната работа. Тук почитаха и се страхуваха от господаря, който бе успял да убеди персонала, че нещата биха тръгнали на зле.

От време на време в залата за преговори, която временно се бе превърнала в мой кабинет, надничаше Гулякин, информираше се дали всичко е наред и изпращаше секретарката си да ми донесе кафе.

В един момент мобилният ми иззвъня и заговори с гласа на питерския ми приятел от интернет Миша:

— Зиг хайл! — Миша беше откачен на тема историята на Третия райх, дори наскоро ми пробутваше легендата, че неговият дядо бил германец, пленен по време на блокадата на Ленинград, а след това останал тук, създал деца и предал по наследство на Миша арийската строгост и един щик от времената на Втората световна война. Тъй като не разполагах с данни, които да опровергават това, не ми оставаше нищо друго, освен да вярвам на твърденията му.

— Воистина зиг хайл — отвърнах.

— Още ли си в Рязан или вече си при нас, в столицата?

— В столицата съм, в столицата съм. В Питер.

— Е, и какви са плановете ти?

— Плановете ми са по плана, Миша. А ти готов ли си? Уговорката ни важи?

— При мен всичко е като в подводница „кригсмарин“ — имам цел, имам дистанция, а останалото са подробности.

— В колко ще торпедираме?

— Ами, ела към девет часа, ще успееш ли?

— Да!

— Добре тогава, до скоро, че нямам излишни пари за телефони.

Това означаваше, че днешната вечер щеше да бъде посветена на духовността. И това ме зареждаше с оптимизъм, чиято липса усещах толкова силно тази сутрин.

След това допих кафето си, разбрах се с мениджъра по продажбите Маша след обед да обиколим заедно търговските пунктове, след това проведох няколко телефонни разговора, влязох в тоалетната, където се опитах да измия сънливото си състояние със студена вода, а след това в течение на още двадесет минути се разхождах из офиса, прозявайки се.

В стаята, където седеше секретарката на Гулякин, имаше радио, от което звучеше „Hunting High and Low“ — една от любимите ми песни на „А-НА“. И аз седнах на стола за посетители, усмихвайки се глупаво, и дори започнах тихичко да си тананикам. Обзе ме някаква изумителна премала и ми се прииска да положа глава на нечие рамо и може би дори да заплача. И за известно време ми стана хубаво и спокойно. И изобщо не ми се щеше да помръдна и ми се струваше, че всичко наоколо е застинало. И известно време пребивавах в това прекрасно състояние на безтегловност на разсъдъка си, докато реалността не ми съобщи с гласа на Гулякин, че дистрибуторите вече са в залата за преговори. И аз скочих, сякаш някой е натиснал на гърба ми бутон с надписа „омраза“.