Сергей Минаев - Духless

Льоша дойде. Беше младо момче на около двадесет и пет години, което винаги, когато го виждах — денем и нощем, ходеше с тъмни очила. Съдбата бе отредила да носят тъмни очила през нощта на дилърите, на студентите, на юнаците от дискотеките и на заклетите наркомани. Т.е., когато си слагаш тъмни очила, ти или искаш да изглеждаш като един от изброените по-горе субекти, или си пълен льохман. И като че ли не би трябвало да носиш тъмни очила и сутрин, когато вали дъжд. Но Льоша не разбираше това. Ако го разбираше, нямаше да кара тази странна лада и щеше да живее в Москва. „Сигурно е наркоман“ — помислих си аз и отново ме напуши на смях.

Двамата се качихме в колата. По радиото свиреше някаква идиотска бърза музика. Дънеше много високо.

— Пречи ли ви музиката? — изкрещя ми Льоша. — Много обичам да слушам бърза музика високо. Ободрява ме.

— Няма проблеми — отвърнах. Всъщност тази музика ми идваше много добре.

Облегнах се назад и го помолих да ме закара в хотела.

— Ядохте ли вече? — попита ме Льоша.

— Аха — кимнах. И добавих, но наум: „Най-вече през носа“.

Потеглихме. Движехме се по булевард „Николаевски“. На ъгъла, на стенда за реклами имаше плакат за гастрола или за концертите на някакъв оперен певец. „Изпълнител на арията на Ленски или някой друг“, гласеше рекламата.

Аха. Точно така. Какво ми готви бъдещият ден? Само въпроси.

И наистина, пътят с кокаин от сутринта беше крачка към неизвестността…

Затворих очи. Бях в Питер.

Отношенията ми с Питер приличаха на браковете между различни династии. Сигурно точно така младите принцове-престолонаследници, които са се женили за по-възрастни жени по политически причини или заради синята им кръв, са успявали да ги заобичат въпреки това. Защото щат–не щат, но им се е налагало да живеят с тях. Да живеят, да се чукат и да раждат нови престолонаследници. Затова са били принудени да ги обичат, откривайки някакви интересни черти в характера им, в маниерите им на поведение и във външния им вид. Иначе как биха могли да правят престолонаследници? Понякога от такива чувства тип „въпреки това“ са се раждали не съвсем нормални деца. Деца, заченати без любов.

И при мен беше същото. Тъй като идвах доста често в този град по работа, бях принуден да свикна с неговото сиво небе, променливо време, влажен климат и жълта вода от крана. А какви деца щяха да излязат от моята връзка без любов с Питер можех да си представя само в най-страшните си сънища.

Когато дойдох за пръв път в Питер, стигнах до извода, че заради депресивната атмосфера тук могат да се правят само следните неща: да се събудиш сутрин, да се надрусаш и да тъпееш; като се свестиш, да се удавиш във водка и да плачеш; да ридаеш от безизходицата и от сивото небе, да се провесиш през прозореца и да смесиш сълзите си с непрестанния дъжд. И да се чукаш. Да се ебеш отчаяно, тъй като разбираш, че заради тези уклони всеки твой секс може да се окаже последен.

По-късно, след като изминаха три години, постепенно започнах да свиквам с Питер. През това време вече идвах по четири-пет пъти в годината и се обзаведох с няколко познанства, няколко безсмислени любовни авантюри и още повече скандални истории с хулиганстване в клуба, сбиване по време на домашни купони и други такива. В онези години се опитвах да вляза под кожата на града. Да се впиша в елита и да възприема някои питерски навици, та най-накрая да престана да изпитвам тук такава мъчителна скука и депресия, от която ми беше страшно трудно да изляза дори и след като се върнех в Москва. Когато ми се струваше, че донасях в пътната си чанта камъни, откъртени от питерската мъка. Този период на флирта ми с Питер не доведе до нищо особено. Както ми бяха казвали преди това зрелите хора, които бяха живели и бяха родени в Питер, за да свикнеш с него, трябва да се научиш да разбираш тукашните жители. Които не бяха такива надути еснафи като в Москва, а бяха много по-културни и много по-необременени от онези плътски удоволствия, на които се отдаваха московчани. Безусловно питерци бяха много по-интелигентни, по-образовани и по-човечни от останалите жители на Русия. Неслучайно Питер се смяташе за културната столица. За своеобразен бастион на духовността.

Сега вече много по-добре разбирах града и неговите настроения. Не бих могъл да кажа, че пътят към това познание беше лесен и приятен, а по-скоро обратното. А пък истините, които ми се разкриха, не бяха достойни за количеството време, което човек изгубваше за тяхното постигане. Тук беше много по-добре да бъдеш безгрижен командирован и да не се обременяваш с тези изкилиферчени знания. Още повече, че тяхното постигане няма да ви помогне с нищо.