Сергей Минаев - Духless

— Добър вечер!

Аха! Добър вечер, да ти го начукам. Дъртият пръдльо лежеше и ме гледаше толкова въпросително над очилата си, като че ли му дължах сто долара. Като възпитан човек, избоботих в отговор „добър вечер“ и започнах да слагам своята прекрасна, купена съвсем наскоро чанта „Fila for Ferrari“ на полицата за багажа, като на това отгоре се опитвах да преценя с пиянския си поглед дали мястото не е много прашно.

Седнах на леглото. В това време дъртият пръдльо започна да ме обстрелва с уводни изречения, които нямаха никакъв смисъл и значение, от сорта на: „скоро ли ще тръгнем“, „ако искате да четете или пък ако искате да хапнете, можете да не гасите лампата“. Да бе, дори и да исках, щях да те видя как щеше да го направиш, ако беше на мое място. Като на всичкото отгоре той изричаше всичко това с много муден глас и премесваше речта си с най-различни паразити от сорта на: „тъй да се каже“, „може би“ и други. И беше абсолютно ясно, че този скапан мръсник нямаше за какво да си говори с мен, а по този начин просто се опитваше да ме проучи, понеже току-виж по време на разговора изтърся нещо важно, което ще му позволи да разпознае в мен коронован крадец, качил се в този спален вагон, с цел да открадне нещастните хиляда рубли командировъчни ТОЧНО ОТ НЕГО.

Най-после влакът тръгна. Поддържах с нежелание разговора за това „дали ще ни донесат чай или да отидем да си го вземем сами“ и други такива глупости. Мъжът видимо се поотпусна и в един момент ми каза:

— Значи вие също отивате в Ленинград?

— Не, аз отивам във Владивосток — отвърнах му съвсем сериозно, усещайки, че направо ще откача от тъпотията на този въпрос.

— Аха. — Мъжът се опита да пресметне нещо в кухата си кратуна. — Но през Ленинград, така ли?

— Ами, да — потвърдих още веднъж, осъзнавайки, че няма нужда да споря с този топографски кретен, който на стари години смяташе, че Владивосток и Питер са в една и съща посока. — Има ли друг начин?

Дъртият пръдльо започна да обмисля получената информация. Взе да бърчи съсредоточено чело и дори остави книгата си. В това време аз отворих малката бутилчица коняк „Московски“ с отвратителната миризма на каменарка, която ми се полагаше като пътник в спалния вагон. Отворих я и отпих една голяма глътка от гърлото й. Спътникът ми продължаваше да ме обстрелва с идиотските си въпроси защо пътувам, по работа ли отивам или просто така и кога ще се върна. Огледах го и стигнах до извода, че преди петнадесет години този мръсник е седял и е събирал слухове и клюки за колегите си, драскал е анонимни писма и доноси за колеги и съседи, че слушат „Гласът на Америка“, че имат вкъщи видеомагнетофони и че правят орален секс с любовниците си. Разговорът плавно преминава към времената на неговата младост. И той започна разказ за студентското си пътуване до Олгино край Питер, за огньовете, за китарите, за водката, за комсомолките и „абе, нали разбирате“. Опитвах се да хипнотизирам приказливия турист, повтаряйки си наум нещо като мантра: „Млъкни, изрод такъв, млъкни, изрод такъв, млъкни, изрод такъв“.

Любителите на туристически удоволствия и разните бардове предизвикваха нечовешката ми омраза още от дете. Според мен, в това имаше нещо уродливо и извратено. Във всички тези палатки, груби пуловери (разбира се, не „Paul&Shark“), мъже с бради тип „Хемингуей“ и дебелогъзи женоря с шушлякови якета, които съпровождаха мъжете туристи. В цялата тази гнусна идиотщина, когато няколко души седяха прегърнати край огъня, някакъв малоумник дрънкаше на китара и грачеше със скапания си пресипнал глас като Володя Висоцки, а останалите трепереха от студ, поклащаха се в такт и виеха нещо от сорта на „Ах, Арбат, мой Арбат“ или „плллллатното, плллллатното, плллллатното“ и т.н. За секс под течащото платно дори и дума не можеше да става. Но въпреки това все още се намираха редки тъпанари, готови да тръгнат „на поход“ след първия зов. Дори ако мястото за този поход беше близкото дере.

Любителят на Олгина и комсомолките седна. Отметна одеялото и започна да си маже сандвич с червен хайвер, нареждайки: „А сега ще хапнем хайверче, ще хапнем. Много добре“. Както се досещате, хайверът беше отвратителен, сух и с най-ниското качество. Отношението на Министерството на транспорта към пътниците от спалните вагони беше очевидно, щом ги хранеха с такива лайна. (Макар да допусках, че Министерството на транспорта беше отпуснало пари за хубав хайвер, а просто местните доставчици бяха купили най-лошия на най-добрата цена и бяха цунали разликата). И сега тази безсънна гадина си мажеше сандвич с него. И най-неочаквано ми изтърси следното: