Сергей Минаев - Духless

В спалното купе вече имаше някакъв дърт пръдльо (fuck! Направо си мечтаех да пътувам сам). Въпреки че влакът още стоеше на перона, пичът вече беше застлал леглото си, беше опънал грижливо чаршафа и калъфката на одеялото, беше нагласил възглавницата си и беше легнал да чете книга. Щом ме видя, дръпна одеялото до брадичката си, но въпреки това успях да забележа, че е облечен с изгладена бяла фланелка.

Такива дърти пръдльовци ходеха в командировка много рядко. По принцип ги изпращаха в най-далечното Горно нанадолнище по някаква шибана причина от сорта на това да проведат семинар, посветен на запознаването на младите касиери с новите правила за използване на касовите апарати. Те се подготвяха за това събитие като за възкачване на трона. Събираха багажа си три дни и по няколко пъти слагаха и вадеха от куфара или чантата си своя любим исторически роман. Но след това, боейки се, че могат да се сторят прекалено умни на спътниците си и да си изкарат боя от тях на пияна глава, те изваждаха романа и го сменяха с някоя стара кримка на Маринина или на Дашкова. Жената на дъртия пръдльо по десет пъти на ден го питаше дали не е забравил да си вземе пантофите, а той започваше да се изнервя, да вдига кръвно и тъй нататък. После поемаше към гарата два часа преди тръгването на влака (понеже всичко можеше да се случи), прегръщаше и целуваше по три пъти жена си и децата си, на сбогуване получаваше от жена си наставлението „и да внимаваш там“ (макар че, честно казано, той вече нямаше причини да внимава, защото ако му се прищеше да направи нещо палаво, за целта можеше да използва само метлата) и излизаше от къщи.

Този мъж беше извадил голям късмет, защото не отиваше в Горно нанадолнище, а в Питер и то в спален вагон. Сигурно семинарът щеше да е за старшите касиери или нещо такова. Нямаше никакво съмнение, че по пътя към гарата дъртият пръдльо си бе мислил, че късметът ще му подхвърли още един бонус във вид на млада спътничка. На която през целия път ще пили мозъка, ще й досажда с въпроси за живота и на това отгоре ще изтърси нещо от сорта на „ще се обърна, не се притеснявайте“, за да не излезе от спалното купе, когато тя поиска да се преоблече. А пък всъщност, изродът му с изрод, щеше тайничко да надзърта, за да види женските прелести.

Но този път тъпата съдба му бе изпратила не млада едрогърда мадама, а един доста напоркан пръч — т.е. мен.

Между другото, успях здравата да се наквася преди тръгване в италианското заведение „Тратория“, което се намираше на улица „Садово-Черногрязска“ заедно с моята приятелка Юля, за която вече споменах. С нея се срещнахме по един прекрасно измислен от мен повод: бях й купил две книги (аха, и на мен ми е много смешно), но всъщност просто ми се щеше да я видя още веднъж. Тъй че двамата с нея седяхме в тази кръчма и водехме умни разговори, а в същото време аз си мислех колко хубаво би било, ако правехме секс. До тръгването на влака имаше още два часа и, общо взето, ако не бях чак такъв тъпанар, можех да наема стая в някой хотел. Но тук отново влязоха в сила друг вид обстоятелства. Проблемът беше в това, че аз отдавна се бях отучил да общувам с нормални мацки. Умеех доста добре да въртя номера пред изтребителките, да поддържам тъпите им разговори за бутици и СПА-центрове, да правя всевъзможен секс в тоалетните между две магистралки кока и други такива гадории. Но просто не можех да сваля едно момиче, което ми харесва, извън купоните, да му подаря цветя, да насоча ресторантския разговор към кревата или нещо друго от този сорт, както правят нормалните хора. Моментално ме обземаше див ужас, а пък ако изпитвах към въпросния обект и нещо повече от банално полово влечение, положението направо ставаше неудържимо. Изпадах в такъв шок, че заприличвах на Железния дървар. Очевидно цялото това киснене в компанията на себеподобни мумии окончателно беше унищожило способността ми да общувам с нормални хора.

За да прикрия вълнението си, започвах да поркам бързо, да говоря много (предимно глупости), да се кискам и изобщо да се държа като абсолютен льохман (защо „като“, при положение, че все по-често си мислех, че съм точно такъв). Така стана и този път. Придържайки се към високия стил, някак много бързо се спихнах, притесних се и — моля да проявите снизхождение — само след четиридесет минути се нашморках. Тя беше толкова любезна, че ми припомни кога тръгва влакът ми, закара ме на гарата и си отиде.

И ето че аз влязох в купето с натежала глава, пиян и ядосан на себе си. С едничката мисъл да се стоваря на леглото и да заспя, спасявайки се от каквито и да било разговори. Но ето ти изненада: