Сергей Минаев - Духless

— Аха. Дезертирах. Какво, да не би служителите на нашата служба за сигурност да се успели да заснемат бягството ми?

— Не. Можеш да си сигурен, че почти никой не е забелязал това.

— Сигурен съм, разбира се. Вчера моят заместник ми проглуши ушите да ми разказва как съм се нахвърлил на питерския филиал. Чак и на мен ми се прищя да чуя какво съм казал.

— Ами, чуй. Някъде към края директорът на филиала — гражданинът Гулякин, прескочи мен и теб и се обърна към Некьор и Кондратов с молба да обърнат внимание на перспективите на Северозападния регион. Поиска помощ за прокарване на новите продукти, за увеличаване на бройката на служителите и за отпускане на допълнителни бюджети. Много уверено се дървеше. Излезе с някакви хартийки, раздаде ги на всички. Графики, диаграми. Плещеше на френски. Абе, изобщо беше се подготвил добитъкът. След него всички регионални шефове взеха да вдигат врява. И на това място аз се изказах и ги наритах. В стил: в момент, когато компанията в режим на строги икономии на бюджетните средства и намаляване на персонала и т.н., вие — най-гнусните от всички простосмъртни, се опитвате… Общо взето нашльоках им репите. Споменах провала на Северозападния регион миналата есен, проблема с дистрибуторите и други гадории. Завърза се много шибана полемика. След това всичко се укроти и французинът предложи на Кондратов да провери ситуацията в региона със собствени сили. Отговарящите за регионалната политика да направят посещение там, за да проверят нещата и други такива.

— Много хубаво. Само че аз какво общо имам с тези отговорни лица?

— Това е най-големият ми въпрос. Сигурно или Кондратов е обезумял, или секретарката е объркала нещо, но в събота получих указание от секретариата да дойда в понеделник и да получа билетите за Ростов. А, както разбрах, ти — за Питер. Мисля, че гафът е станал заради това, че ние седяхме един до друг и Некьор, който не се е ориентирал много добре, е посочил към нас, Кондратов не се е впуснал да уточнява, а секретариатът се е втурнал да изпълни задачата.

— Ама, че шибана работа — едва успях да промълвя. — Също като вързани кучета са… изобщо не мислят, само лаят. А аз какво да правя сега? Бау-бау, така ли?

— Бау-бау! — засмя се Сергей.

И в този момент до нашата маса се появи Гоша от отдела по маркетинг.

— Здравейте, мъжаги! — Гоша винаги беше жизнерадостен и прям. Той бе един от малкото стари служители на компанията, които бяха успели да оцелеят след всички чистки, без да полагат кой знае какви усилия, и да запазят оптимистичната си нагласа, каквото и да се случи. — Какво става, провалихте годишния план и сега псувате смешните премиални. Така ли, мъжаги?

— Мъжагите са в тайгата и секат дървета — отвърна му мрачно Уваров.

— А теб в Сибир ли те местят, пич? Да не искат да накарат катериците в тайгата да ядат френска царевица?

— Мене направо вече ме обявиха за катерица. Понеже в Сибир има ниска покупателна активност на нашата стока. И сега седя и се уча да лая, та да разпъждам вълците.

— Между другото, като стана дума за кучета. Вие имате ли кучета?

— Не — отговорихме едновременно.

— Все едно, чуй ме. — Този път Гоша се обърна към мен: — Искаш ли куче? Много модерна порода?

— Какво куче? — попитах съсипан, тъй като знаех, че е по-добре да изслушам Гоша, иначе той никога нямаше да си тръгне.

— Кучето е да си ебеш майката, кану корсо, чувал ли си за тази порода?

— Да не е онази, за която всички модни списания писаха, че е „кучето на мафията“?

— Точно така. Едни познати го дават без пари.

— Заеби тая работа. Кой ще го разхожда, аз никога не съм си вкъщи. Между другото, колко струва едно такова куче?

— Хиляда и петстотин. Но го дават без пари.

— Хубаво куче. А защо го дават без пари?

— Ами, разбираш ли… то струва хиляда и петстотин, но вече е изяло разни неща за осем хиляди.

— Хи-хи-хи, а какво яде?

— Ами яде, песът му неден, само маркови неща. Чанти и обувки от „Tod’s“ и „Prada“, изгризало някакъв модерен диван. И на това отгоре не яде обувките на прислужницата, а успява по някакъв начин да докопа чантите на господарката си, които са скрити на най-горните полици на гардеробите. Толкова е подло, че не искат нищо за него.

— Това е някакво шантаво куче.

— Ами да… Нямаш ли някой познат, на когото да го дадат? Защото хората са много свестни, жал ми е за тях.

— В този случай не ти трябват познати, а врагове. Трябва да помисля.

— Ако измислиш нещо, свирни ми, о’кей?